Обикалящи планетата туристи

Отново е рано сутрин. Разхождам се из гробището на богатите и известните – Пер Лашез в час, в който туристите още ги няма: все още закусват някъде по хотелите, преди да изпълзят с фотоапаратите, мобилните телефони и таблетите в опит да запечатат в дигиталната памет онова, което човешката памет е пропуснала – и което дигиталната послушно, но безмислено ще съхрани…

 Богатите и известните са тук или поне това, което е останало от тях – и докато бродя из лабиринтчетата между гробниците и камъните, напрягам сетива за да мога да чуя гласовете им… Онова, което са искали да остане след тях… и онова, което наистина е останало… Последните им строежи… в опита да запечатат във вечността на камъка полъха на човешкото съществуване…

Полъхът на човешкото съществуване… Надгробни камъни и почти цели къщи, които трябва да въздействат внушително и впечатляващо и да продължават да доказват значимостта на обитателите си – за вечни времена… Вечни времена в живота на нашата планета няма, много от мавзолеите са започнали да се рушат, надписите избледняват, от гранита се отлюспват песъчинки и тук можеш да видиш как десетилетията просто отмиват и последната човешка надежда за вечност… Професор по икономика… барон… генерал… всичко онова, което е звучало значимо и важно и е трябвало да бъде записано с длето върху камъка за да се чете от поколенията, всъщност вече не интересува никого и никой не го чете… 

Споменът за хората не остава в камък; споменът за хората, които вече ги няма, съществува само докато го носят живите хора … Другото е само декор за селфитата на сега обикалящите планетата туристи…
Ние всички сме сега обикалящи планетата туристи… които се опитват да оставят себе си в някакво селфи… било то от камък или в паметта на телефона… Но единствения образ, който можем да оставим от себе си, е само в сърцето на някой друг.

Само в сърцата оставяме спомена; само те могат да запазят топлината ни, смеха ни, докосването на ръцете ни, любовта ни… Като живи същества, ние нямаме нужда от паметници, а от това да продължаваме да живеем в нечие друго сърце: докато то продължава да е живо, съществуваме и ние, дори всичко от нас да се е превърнало в прах…

Камъните ще бъдат опустошени за да отворят място за нови камъни… Паметниците на сърцата са живи, макар и като че ли по-нетрайни от камъка, но живи – затова те са отвъд илюзията на каменните паметници…
Може би щеше да е по-лесно, ако бяхме от камък. Но ние сме изплетени от нишките на друга енергия и до последния си миг на земята, съзнавано или не, търсим начин да оставим нещо от нея… Тя не може да бъде консервирана. Тя е само един полъх, но такъв, който може да даде живот дори на камъка със светлината си…

В ранния гробищен час гледам към облаците, над камъните, над разцъфналите кестени, и си мисля за нея…

–
бележката под линия
Селфи (на английски: selfie) е автопортретна снимка, правена най-често с цифров фотоапарат или мобилен телефон. Такива снимки са тясно свързани съссоциалните мрежи, като на тях може да бъде само снимащият (се) или той заедно с придружаваща го група хора, които също да хване в кадър. /Уикипедия

 

текст за public republic