4.Прехвърляне на границите
Като че ли от Фройд в западното общество идва представата, че несъзнаваното е нещо лошо, а съзнаваното – обратното, добро. Съзнаваното и несъзнаваното нямат нищо общо с доброто и лошото, но те могат да бъдат използвани с добри или лоши цели.
Несъзнаваното носи най-голямото богатство на отделния човек, общността и обществото – целия сетивен опит, заедно с връзките, коментариите и реакциите към него, а според много източници, и опита на миналите поколения чак до зараждането на човешката история. Несъзнаваното е буквално необозрим ресурс; не случайно невролингвистичното програмиране се основава на аксиомата, че човек вече разполага с всички ресурси, от които се нуждае. Въпросът е как човек да намери достъп до точно онези от тях, от които има нужда сега за да изгради бъдещето си в посоката, която иска. Нашето съзнавано, има го в стиховете на един голям поет, прилича на малка лодка, която се носи върху океана на несъзнаваното. От нас зависи дали ще поемем в свои ръце платната, за да я направляваме до пристанището, до което искаме да стигнем – или ще се оставим просто на вълните и вятъра, да ни изхвърлят на брега там, където намерят за добре: пустинен остров, скалист риф, на който да се разбием, вечен лед или голям и шумен град.
Още една метафора идва от света на компютрите и програмирането. Несъзнаваното е компютърът, който работи, а съзнаваното – ръката, която избира кой документ да отвори в момента или коя програма да стартира. Хард-дискът пази милиарди различни картини, документи, филми, инсталирани са милиони програми. Част от тях – с езика на компютърната терминология services – работят без нашата намеса и без нашето знание. Част от тях са жизнено важни, спрат ли, блокира операционната система, целият компютър замира. Друга част са били пуснати някъде в миналото, за да свършат нещо полезно, но отдавна вече нямат полезна функция, а само заемат памет и ресурси. Трета част са внедрени отвън или създадени по неумение от програмиста вредителски програми, които нанасят поражения на паметта или ненужно я натоварват, или изнасят информация по неподходящ начин на неподходящи адреси. Всичко това са потоци от нули и единици, от енергия, звуци, образи, които на пръв поглед изглеждат напълно неуправляеми. Но ние имаме избора и можем да се научим да водим системата в желаната от нас посока.
В началото на 90-те години в България се появиха вече официално първите книги, в които ставаше дума за търсенето на достъп към ресурсите на несъзнаваното. Това бяха първите преводи на книги от времето на new-age; различни медитативно практики и упражнения за концентрация, самовглъбяване и пътешествия към себе си. Спомням си как в студените мъгливи софийски есенни вечери се събирахме в един апартамент недалеч от НДК за да четем на глас книгите на Ошо и да опитваме всяка седмица нови начини за медитация. Ошо, независимо от критиките към него, е един от първите, които успяват да преведат на разбираем за западната публика език изкуството на изтока да достига несъзнаваното.
Невролингвистичното програмиране е чисто западен (Калифорнийски!) път за изграждане на умения, които на изток са развивани векове и векове са определяли цялостното развитие на Изтока. В това време се появиха и книгите на Хосе Силва (по-късно имах възможност да се запозная лично с него) и аз веднага започнах да експериментирам и с тях. Силва е един самоук гений. Той успява сам да открие хипнозата или самохипнозата, разработва системи за бързо попадане в състояние на транс и за използване на това състояние на възможно най-голяма връзка с несъзнаваното за личностно и обществено усъвършенстване. Силва показва, че този път не е някаква завързана наука по силите само на академичните професори, а умение, което е дадено на човек от рождение и просто притъпено или покрито с прах от недостатъчно използване. Милиони хора успяват да направят крачка в живота си като прилагат метода Силва. За мен също тогава книгите и записите на Силва бяха източник на вдъхновение и първият цялостен пътеводител в пътешествието към себе си.
Търсенията ми ме отведоха и в Хималаите. Привличаше ме идеята за граничните ситуации, в които портата към несъзнаваното рязко се разтваря и променя внезапно целия ни хоризонт. В подножието на Еверест получих внезапен, задушаващ пристъп на планинска болест. По това време още не можеше да се разчита на въртолети, а и без застраховка и пари – на каквато и да било помощ. Беше ясна, студена хималайска вечер с много звезди. Трябваше на всяка цена да сляза на по-ниска височина и то веднага, ако исках да оцелея. Бях почти в безсъзнание и не зная кой ме е водил, но си давам сметка, че пътят, който изминах в това състояние, сам, в тъмнината, с целия си багаж, изглежда невъзможен. Не помня много от тази невъзможна нощ, ледените кули, зловещо високи, от двете ми страни, снега под краката ми и как някъде изведнъж усетих, че въздухът вече ми стига и може би съм спасен. Тогава проумях, че в човека наистина няма граници; че границите са нещо, което сами с годините си слагаме – уж за добро, уж за повече спокойствие. Човек е роден за много повече от това, което обикновено осъществява от себе си. И е длъжен да се опита да направи още крачка напред… и още крачка напред…
Животът ми вече не можеше да бъде същият.