Хипноза и психично въздействие. Ериксонова хипноза. Хипнозата в НЛП
Светът на йога е светът на дълбокото вътрешно преживяване. Според йога копнежът да стигнем до него, да можем да го изживеем, е същинският двигател на всяко човешко съществуване. Самият ни живот като хора е изкачване по стълбицата, която води отвън все по-навътре, все по-близо към дълбокото вътрешно преживяване. По тази …
Н стои на тази фантастична картинка за Настояще, за времето тук и сега – единственото време, в което нещата се …
Спомням си, че бях почти всяка вечер на театър, особено в театър София, по това време трупата беше много силна. Сядах някъде в залата и чаках. Ако постановката беше добра, знаех, някъде, по-скоро към края или въобще съвсем на финала ще дойде един миг, в който всичко в мен се променя. По-късно в университета щях да уча за катарзиса, онова особено хипнотично преживяване, което пречиства публиката, кара я да плаче и да ръкопляска и превръща отделните хора в едно цяло, което иска и дава, и копнее да бъде водено по дълбоките пътища на вътрешната промяна…
Както самият Richard Bandler казва, в НЛП става дума само за едно нещо – за свободата. Колкото повече „прозорчета“ към несъзнаваната част от психическата си дейност има човек, толкова повече избори се отварят пред него. С напредъка на човешките знания за несъзнаваното, за жалост, а така се случва и с всяко човешко познание, нараства прилагането на тези знания за различни користни цели. Никога повече от сега несъзнаваното не е било така атакувано във всекидневния живот. Политиката, рекламата, корпорациите намират все по-нови и по-действени начини да разрушават стари и полезни мозъчни програми и да ги заместват с това, което на езика на компютрите се нарича вируси или троянски коне, или спам. Те наистина използват знанията, придобити от невро-лингвистичното програмиране и сходни методологии. По същия начин бяха използвани и знанията на физиката за да се създаде ядреното оръжие. Подложен на тези атаки, отделният човек се превръща във все по-незащитимо мекотело, което не знае защо точно прави това, което прави и не прави това, което всъщност иска да прави.
Не помня много от тази невъзможна нощ, ледените кули, зловещо високи, от двете ми страни, снега под краката ми и как някъде изведнъж усетих, че въздухът вече ми стига и може би съм спасен. Тогава проумях, че в човека наистина няма граници; че границите са нещо, което сами с годините си слагаме – уж за добро, уж за повече спокойствие. Човек е роден за много повече от това, което обикновено осъществява от себе си. И е длъжен да се опита да направи още крачка напред… и още крачка напред…
Хората идваха при нас, защото искаха промяна и не можеха да я осъществят сами. Ние споделяхме разбирането, че това си е тяхна работа и надеждата, че в нашето – къде словесно, къде безсловесно присъствие, те ще си я свършат. И не беше за учудване, че в повечето случаи хората не успяваха да си я свършат. Не само при нас, стажантите, дори след години и години скъпи психотерапевтични сесии (колкото повече пари – толкова повече ангажимент и лична отговорност, ха-ха) клиентите продължаваха да не бъдат щастливи и пълноценни личности и заместваха това с утешението, че могат да се похвалят как вчера отново са посетили своя „психоаналитик“.
С влизането в състояние на страх решението вече е взето вместо нас: и това е решението да се бяга. Това е решението психичната дейност да се свие до абсолютния минимум и за секунди или частици от секундата в мозъка да се извърви целият обратен път на еволюцията. Това е решението за отказ от разума, съзнаван и несъзнаван, и неговата вълшебна сила да направи човека не просто оцеляващ, а създаващ своята среда; не просто повлечен от съпротивлението, а прокарващ пътищата на развитието.
Нашият мозък е гигантски компютър, дигитална камера и мп3-плейър, събрани в едно. Всеки уред си има инструкция за употреба. Ние можем да определим каква част от информацията да поемем. Ние можем да определим в какъв точно вид да я приемем. Ние можем да решим в какъв вид, в каква комбинация и къде точно да я запишем. Ние можем да определим как да я организираме, за да бъде полезна за нашите цели, не за целите на онзи, който ни я продава.
Човек не е никога бял лист хартия. Когато се ражда, нещо вече е написано. Следват задрасквания, зачертавания, нови редове. Ден и нощ, болки, изпитания, радости. Израстване. Учене, пак учене, като се започне от елементарните за всеки възрастен неща. Те са толкова трудно постижими в началото. Науката да се изправиш, без да паднеш веднага след това. Да ходиш. Да караш колело. Да облечеш сам ризата си и то не наопаки. Преди уменията да се автоматизират, трябва да се налучка верният път. Когато това стане, трябва да се запише така, че да не се забрави. Всяко малко движение. Координацията на мускулите. Усещането за победа, когато си запазил равновесие. Усмивката на мама. Твоят смях и гордостта, че ти си победител. И още – повторението, в което се уточняват детайлите. Обратната връзка – аха, нещо не е наред, опа-а, падам. Къде точно е била точката на отместване. Следващият път трябва да променя движението малко преди тази точка, за да се задържа. Начинът, по който дишам. Вятърът в косите ми. Милиарди детайли, които имат значение.
Вдъхновение е, когато знаеш кой си и защо правиш това, което правиш. Вдъхновение е, когато имаш цел и си изцяло в нея. Когато не си някъде заради изкарването на хляба, а защото там е твоето място. Когато усещаш зад гърба си опората на светлината и знаеш, че нищо не може да те спре. Това е силата, която прави някои състезатели световни шампиони, някои композитори – велики, някои психотерапевти или учители добри. Вдъхновението ги дърпа напред от множеството. Да се интересуваш от нещо, да си любопитен, да искаш да научиш, е началото. Да си вдъхновен означава да изкачиш върха.
Ние можем да оставим бъдещето си празно, но то няма да остане празно, а ще се пълни с информация по default, по напълно случаен принцип. Това ще са случайни пътепоказатели, случайно вярни или, по-честичко – случайно напълно невярни, които ще предопределят нашето клатушкане и случайния ни напредък към целта. Днес съм направил или не съм направил нещо, защото ми е все тая или, както напоследък е станало модно в България, защото „ко да прайш“, а не защото това е било крачка към първия пътен камък, към целта. Когато пътните камъни ги няма, това се случва често и така постепенно се загубваш в нищото, в което всички посоки изглеждат отворени и до никоя никак си и никога не се доближаваш.
Блатото е онова пространство на вътрешния ни свят, в което не е останало място за екстаза. В блатото всяко следващо състояние е равно и ни прави равно-щастливи или равно-нещастни, с други думи – равно-душни. Равнодушни. Душени, равно задушени. Оттук има само крачка до депресията, когато равните състояния окончателно ще залеят позитивните и ще парализират всеки по-нататъшен опит за обработване на информацията.
Днес същите стъпки, някога използвани от магьосниците за да прогонят злите духове и да върнат вътрешната сила на човека, се прилагат за да ни принудят да си купим маргарин, нова кола или да изберем правителство. Едно – вниманието се отклонява, вътрешната структура на информацията става достъпна, тра-а-нс. Две – променят се връзки и вътрешни състояния, атакуват се и се насаждат готови убеждения. Три – рушат се ценности, за да бъде обектът на обработка оттук нататък тотално податлив, тря-я-с. Четири – добре дошли отново у дома – в света на гумените човечета, поемете дълбоко въздух и си изпийте кока-колата до дъно.
Приказките не са учебници. Те не се занимават с факти и логика, а говорят на езика на онази сложна и преплетена организация, за която още нямаме познания на равнището на фактите и логиката. Приказките са най-важните учебници. Силната вълна на връщане към приказното напоследък показва какви трудности имат днешните хора да изградят сега вътрешен модел на организация на информацията, който да отговаря на така бързо променящата се външна среда, да се нагодят към нея. Хората търсят помощ там, където винаги са я получавали, още от детството си и детството на човечеството – в света на приказките.
Някой път е трудно да избереш. Някой път има мъгла, снежна буря и нищичко не се вижда. Случва се, опипваш с ръце, за да направиш една крачка и пак не знаеш дали е вярна. Някой път просто трябва да изчакаш да се раздигнат облаците. Крил съм се под камъните на билото в Пирин, за да не ме удари гръмотевица. Един час – и после небето се раздига. Синева и малки бели облаци, сякаш нищо не е имало. И си казваш: добре, че не избягах, добре, че не хукнах към ниското. Човек не е нито дърво, ни скала. Но някой път трябва да е по-издръжлив от дървото и от скалата.
