Изхвърлен делфин
Помня, един ден седях на див, пустинен плаж, където природата имаше онази съвършена, ненакърнена от човека красота, която в днешно време вече по-лесно се среща в света на фантазията и мечтите, отколкото в уморения от човешкото присъствие свят около нас. Всеки детайл от пейзажа: слънцето, водата, пясъкът и зелените възвишения зад дюните, излъчваше особеното съвършенство на завършена от майстор картина, проста и прозрачна в простотата и спокойствието си. Тишината също беше прозрачна, само лекият плисък на вълните и писукането на някоя чайка леко разместваха въздуха, който ме обгръщаше с топлината си.
И все пак едно нещо отличаваше това място от кичоватите снимки по кориците на туристическите каталози или размазаната бюргерска представа за рая. Там, на топлия, златист пясък, на няколко метра зад мен лежеше тялото на изхвърлен през нощта от морето делфин. Навярно той бе намерил смъртта си по-рано в дълбокото, защото кожата му беше на места разядена, от нея се подаваха белите кости и миризмата на разлагане се смесваше с дъха на пролетното море.
Но това не беше нито отвратително, нито грозно. Това присъствие не беше отблъскващо, а съвсем истинско, и тъкмо то правеше картината наистина завършена до степен на такова немислимо съвършенство, че аз не можех да помръдна часове и местех погледа си ту към морето, ту към онова, което беше останало от делфина на плажа. Намирах се на средата между вечното и безкрайно море и неотдавнашния край на едно морско същество, между спокойствието и болката, между светлината и сянката, между мириса на водата и мършата, между слънчевия ден и онова, което се е случило в нощта преди него.
С други думи, намирах се там, където във всеки един момент се намира всеки един от нас. Но този път бях само наблюдател на противоположностите, които се допълваха до съвършенство и правеха едно цяло. Нашият свят се състои от тъмна и светла половина. Ние сме непрекъснато ту в деня, ту в нощта; много рядко ни се удава да запазим равновесие на ръба между двете. Да запазим тишина. Да останем неподвижни там, на ръба, без да осъждаме, без да обмисляме, без да искаме да променяме. И така да надзърнем във вечността.
То е като тихото движение на акробата върху въжето под купола на цирка. В редките моменти, в които успяваме да откъснем надпреварата на противоположностите от себе си, ставаме леки и равновесни. Тогава можем да видим в каква идеална хармония звучи музиката на земята и че всичко онова, което обикновено възприемаме като грозно, несправедливо, жестоко е част от тази хармония, в която няма нито добро, нито лошо, нито красиво, нито грозно, нито привличащо, нито отблъскващо и всяко мъничко нещо, било то песъчинка или планета, или човек е точно на своето място.
Кога за последен път сте видели изхвърлен от морето делфин?