Eдин пропуснат възможен живот
Щял съм да се родя в Париж, ако баща ми малко преди това внезапно не беше умрял. Така се е случило да се родя в София, не в Париж. Тази история е стара и вече не интересува никого. Но ето че сега, за първи път след толкова години, крача по улиците на този град, който е можел да бъде моят роден град, но не е станал. И си мисля за всичкото изминало време и за всичко онова, което е можело да се случи в живота ми, а не се е случило – и за онова, което се е случило, а е можело да не се случи.
Оглеждам се в цялото разнообразие на човешки физиономии, което Париж от днес предлага и се опитвам да открия в него огледалния образ на себе си – роден на същата дата, само че на съвсем друго място… Животът ми, това е абсолютно сигурно, щеше да е напълно различен – и аз разбира се, също. Градът ми се струва съвсем нереален. Крача като сред мъгла из улици, по които съм щял да крача като дете, влизам в книжарници, в които съм щял да влизам, минавам покрай университета, в който съм щял да уча… и може би дори под прозорците на сградите, където съм щял да съм или дори щях да съм… точно в този момент, в който минавам край тях, ако бях се случил онзи, другия аз…
Ние никога не сме известени предварително каква случайност може да обърне напълно посоката на живота ни… даже ако още не е започвал официално, както в случая с моето раждане в Париж… Родих се в София и този, другият град е днес само декор на мисления ми филм какво би било, ако…
Много различни неща преживях през тези десетилетия, много неща научих, изстрадах, изболях, много думи, и хора, и чувства, и места събирах, събирах в кадрите на спомените си… Докато ходя днес – дълги часове, до пълно изтощение, сякаш за да успея в един само ден да наваксам, да обходя всички маршрути на един пропуснат възможен живот и да го сглобя във фантазията си, заедно с това преглеждам случилото се, миналото си в действителност, такова, каквото стана.
И си давам сметка, че от днешната гледна точка то е също толкова нереално… Само следите от него в мен са реални, дори видими донякъде по лицето ми, по бръчките, по очите, по тялото… Онзи, другият аз, може би щеше да има същата форма на лицето и същият глас, но щеше са е облечен различно, да говори на друг език и по друг начин и да има друг поглед… И може би… ако го бях срещнал днес … съвсем нямаше да го разпозная… или пък нямаше да имам какво да си кажа с него и така щяхме да се разминем в тълпата на някой от широките парижки булеварди – двама напълно непознати, които няма какво общо да срещне никога.
текст за public republic