6.Смисълът на общуването е в отговора, който получаваш

Смисълът на общуването, гласи един от основните постулати на Невролингвистичното програмиране, е в отговора, който получаваш. Ще повторя това изречение, защото е много важно: Смисълът на общуването е в отговора, който получаваш. The meaning of the communication is the response you get.

Нашият свят повече от всякога е объркан от нишките на общуването. Ние общуваме когато говорим и когато мълчим, когато сме пред компютъра, когато гледаме телевизия или четем книга или вестник, когато вървим по улицата или се возим в автобуса, когато чакаме на спирката или пазаруваме. Ние общуваме, дори когато и съвсем не си даваме сметка, че общуваме и в процеса на общуването непрекъснато променяме себе си и другите, с които общуваме. Но смисълът на общуването не е в смисъла на думите. Това, което ние си мислим, че казваме или не казваме, няма абсолютно никакво значение. Езикът е само средство (или повод), но не и смисъл на общуването. Обмяната на информация е винаги второстепенна, защото целта на тази обмяна не е да направи някакви неизвестни факти известни на другия човек, общността или обществото, а да промени тяхното вътрешно състояние. Фактите нямат значение, процесът е важен. Затова терминът „Средства за масова информация“, който в последните години се наложи в България като обобщаващ за вестниците, радиото и телевизията, е лъжовен: не съществува масова информация, а само процес на масова комуникация с цел съзнавано или несъзнавано да бъде променено състоянието на масите и на отделния човек.

Тук опираме до понятието състояние, вътрешно състояние, психическо състояние (state, state of mind), което също е ключово в НЛП. Нашият психичен живот протича в едно непрекъснато редуване на вътрешни състояния. Все повече в последните години науката доказва техния неврохимичен характер. С други думи, за това дали в момента се чувстваме добре, въодушевени, енергични, влюбени, ентусиазирани или потиснати, неспособни да направим две крачки, отчаяни, готови за самоубийство, се отговорни невероятно сложни химични процеси, които протичат в мозъка и нервната система и се регулират несъзнавано. От значение са, обяснено по най-опростен, но достоверен начин, специалните химически „коктейли“, които мозъкът успява да забърка, както и връзките, или пътищата, по които нервните сигнали се разпостраняват или не успяват да се разпостранят в организма. Веднъж създадена, уникалната комбинация от връзки и химически вещества остава „запомнена“ и може да бъде повторена приблизително по същия начин в бъдеще.

Учените разкриват нови и нови връзки между мозъчната химия, неврофизиологията и психичните състояния на човека. В последно време научните издания буквално преливат от нови съобщения, които обогатяват знанието ни за този или онзи малък детайл от процеса. Правят се експерименти с внасяне на химически вещества, предимно хормонални препарати, в опита да бъдат изградени определени или потиснати други, нежелани психични състояния. Но според мен науката е все още на светлинни години от обхващането на цялостния процес. И никога задълбочаването в нови и нови детайли няма да ни разкрие цялостната картина. В което е и голямата ни надежда. Защото какво би било това бъдеще, в което всяко психично състояние е точно програмирано? Когато дозата влюбеност е премерена до капка, работоспособността е повишена до максимум, а на тъгата не се дава дори частица шанс? Това е ужасното бъдеще на роботите, предсказано от научните фантасти. Аз не бих искал да живея в него, а не вярвам, че и вие.

Научните открития в областите на неврофизиологията, невробиологията, особено в последно време, променят съществено и Невролингвистичното програмиране (НЛП). Новите знания пораждат нови хипотези. Новите хипотези са път към нови открития. Но още в самото си начало преди 30 години, НЛП се основава на идеята, че в процеса на общуването се променят психичните състояния. Не казвам общуване с несъзнаваното, защото всяко, без изключение, общуване, е общуване именно с несъзнаваното.

През 90-те години работех в Българското национално радио – първо като репортер, а после като водещ на сутрешното три или четиричасово предаване „Преди всички“. Това бе, както вече отбелязах, времето на подлудените журналисти, които раждаха подлудена публика. Пресата за първи път откри, че думите могат да пораждат състояния и бе опиянена от властта да се разпорежда с вътрешния живот на хората и обществото. И до днес се питам защо повечето колеги без никаква съпротива и дори с наслаждение се подадоха на натрапчивата мода да създават с помощта на думите негативни, черни, дълбоко непродуктивни обществени състояния – като отрицание на ценностите, липса на общност, отчаяние, липса на надежда. Може би някои от тях, познали възможността, бяха решили да успеят на всяка цена. Други, просто недостатъчно образовани, сами бяха далеч от вътрешния ориентир и достойнството на професията журналист. Трети, познавах лично такива, знаеха какво правят, но се оправдаваха с парчето хляб и ракията, с която вечер трябваше да придавят съвестта си. Бяха наистина бедни и сурови години.

Общата мода за жалост не успя да отмине и радиото – една традиционна и по-трудно подаваща се на увлечения институция. Соловата партия там бе подета от една журналистка, мисля, от Червен Бряг или друг северен градец – Лили Маринкова. Тя бързо бе направила разкритието, че общуването в радиото има особен характер – то като че ли е диалог, но всъщност се намира под едназначната власт на журналиста и се определя изцяло от неговия морал. Тя реши да използва това разкритие, за да практикува особена форма на насилие в ефира. Тя беше владетелят на копчето. Събеседникът се канеше уж за обмен на информация (отново – обменът на информация е най-голямата лъжа в журналистиката) и, подмамен с кокала, че му се дава обществена трибуна, за три минути той трябваше да бъде сдъвкан, изплют и направен за посмешище на публиката. От така наречената „информация“ нищо не стигаше до слушателя, водещата не се интересуваше от нея и караше самата публика да не се интересува. Предавано беше само посланието – никой и нищо не е важно, всеки и всичко могат да бъдат отречени, заклеймени и унизени. За първи път в българската журналистика прикритието на съдържанието бе изцяло отхвърлено в името на целта: да се подпалят психичните състояния на отрицание, обърканост и глад за сеир в тълпата. Да се превърнат хората в обезумяла тълпа. Да се обърка обществото. Да се изключат нормалните защитни реакции на човека.

Това бяха атаки на дълбоко несъзнавано равнище. Интонацията, подборът на речта, прекъсването на събеседника, говоренето на фона на неговия глас, и, в крайна сметка, дърпането на шалтера в най-подходящия от гледна точка на целта момент, бяха отделните елементи на подхода Лили Маринкова. Посланието не бе директно афиширано. Формата привличаше публиката както светещата лампа привлича комарите и нощните мухи. Методът бе лесен за подражание и скоро цял рояк надошли от провинцията млади и амбициозни журналистки започнаха да го копират, защото носеше популярност и особено усещане за власт.

Но в този тренд имаше нещо много важно. Той бе на практика обществен експеримент, който показа, че в радиото – едно средство за общуване само чрез словото – словото, колкото и парадоксално да звучи, има само вторичната роля на носител. Зад словото винаги се изявяват емоциите, психичните състояния на водещия, които радиовълните пренасят до всеки отделен слушател. Не искам да бъда обвиняван в сексизъм, но едно от моите наблюдения от това време беше, че трендът Маринкова се прегръщаше от особен тип журналистки с истерична психика и неуспял личен живот…

Не е важно какво точно казваш, а какво чуват или още по-точно – какво преживяват хората, които слушат твоите думи или твоето мълчание… Благодарен съм на радиото и на това време, което ми даде мое собствено поле за експериментиране. Аз знаех какъв исках да е отговора на излъчваната от мен комуникация. Исках да върна, поне за миг рано сутрин, хората към усещането, че все пак животът, колкото и объркан да е той сега, е хубав, че утрото носи надежда, че новият ден си струва. Че от нас зависи, колкото и малко да е това, с какво настроение ще го почнем. Че имаме избор във всяка ситуация и че не сме безнадеждно сами и изоставени в космическото пространство на трудностите и отчаянието, че имаме опората на слънцето, земята и хората до нас. Постепенно се научих да постигам тази цел в малките си обръщения към слушателя рано-рано сутрин. Те нямаха кой знае какъв информационен смисъл, от опит разбрах, че дори не е важно да са особено смислени като текст. Думите бяха само повод. Речта беше само начин да се използват модели, които променят състояния. Сам, още преди да бях прочел за този генерален и най-важен похват в Невролингвистичното програмиране, бях налучкал верния път: за да постигнеш определено състояние в този, с когото общуваш, първо ти трябва да влезеш в него – в състояние на транс – и когато си настроил своето несъзнавано на тази вълна, тя заразява другите участници в общуването. Настроението и емоциите се предават през кожата, а както аз щях за себе си да установя – и с помощта на радиоефира.

Получавах много писма и обаждания от хора от страната, които просто ми благодаряха за простите думи. Няма да забравя казаното от една слушателка, как й направило впечатление, че използвам думи като „слънце“, „земя“, „хляб“. Тогава още не познавах речевите модели на Ериксън и изборът на тези базови, обобщени понятия беше несъзнаван, но интуицията не ме беше подвела. Ние имаме в несъзнаваното си всички ресурси, от които се нуждаем. Аз имах мисия – да върна на слушателите си истинския център в живота, за да могат сами да избират посоките си. И когато получавах отговори, че съм успял в общуването, бях просто щастлив.

„Революцията“ в радиото достигна върха си през 1997 година. Тя се провеждаше под знамето „свобода на словото“, една ужасна подигравка, защото победата на метода Маринкова и неговите израстъци изключваше от само себе си всяка свобода на словото. Информацията в процеса на общуването не е свободна. Тя неизбежно се определя от психичните състояния на участниците в общуването и се отсява от тези психични състояния. По-рано бях оприличил човешката психика на компютър, но речта не са само нули и единици, а сложен код, който веднъж се шифрира на изхода и след това дешифрира на входа и ключовете никога не съвпадат. И това не е нито лошо, нито добро. То е само част от невероятното разнообразие в природата, в която всеки, не само народите и общностите, но и всеки отделен човек има свой, напълно собствен език, а общите думи са само приблизителни съвпадения.

След още няколко години повечето от участниците в тази словесна ревПолюция щяха да бъдат отнесени точно на място, в голямото нищо. Но аз нямах повече време за губене в тази среда. Чакаха ме нови разкрития.