5.Психотерапията – по пътя към магията

След падането на социализма в България психоанализата и нейните по-модерни продукти като динамичната психоаналитична психотерапия постепенно започнаха да излизат от сянката на отделни лекарски и научни кабинети и да се борят за официално място в науката, образованието и психотерапевтичната практика. В средата на 90-те години Новият български университет провъзгласи създаването на първата учебна университетска програма по динамична психотерапия в страната под името магистърска програма по клинична социална работа. Идеята и осъществяването й пое в ръце д-р Тома Томов, психиатър, смятан по това време за водеща фигура в новите (или прозападните) течения в българската психиатрия.

Да се запиша за участие в тази програма бе за мен съвсем логично решение. Двете години, които последваха, бяха разполовени между възхищението и разочарованието. От една страна те ми дадоха срещи с хора от практиката, които наистина можеха да се ориентират в психичния свят на клиента, да установят канали за общуване с несъзнаваното и да водят клиентите, макар и по пътя на налучкването и грешките, към желаните от тях промени. От друга страна, видях достатъчно „специалисти“, които се мъчеха и не можеха и се опитваха да обличат това мъчене и неможене в сложна и заплетена научна терминология.

Няма да забравя как стотици часове прекарвахме в кръга на една група, която водещата наричаше с важното име „психодинамична група“ (всъщност пълна глупост, защото човешката психика е винаги динамична). Седяхме там, измъчвани от неразбирането си защо всъщност го правим („така трябва“), а водещата стискаше един голям тефтер в ръка и наблюдаваше „процесите в групата“. Разбира се, че винаги, когато се съберат две или повече човешки същества започват, дори и в мълчанието, да текат сложни процеси на комуникация, но професионалистът трябва добре да познава основите на тези процеси и да ги води към определени цели. С месеци и години това не се случваше и ние като студенти не получавахме най-важното, което искахме да получим: методологията, инструментите, с които може да се направлява процесът.

Сред преподавателите ни имаше добри практици. Те се опитваха да ни предадат част от своя опит и часовете с тях бяха най-посещаваните в програмата. Слушахме разкази за успешни случаи с клиенти, обсъждахме какво още и как още би могло да се направи в конкретни случаи. Запознах се с хора, които бяха научили много и носеха без съмнение в себе си таланта да общуват и в процеса на общуването да променят процесите в несъзнаваното на другия. Опитът бе обощен в практически похвати, които ние се опитвахме да повтаряме и копираме, и това беше полезно, но не можеше да замени липсата на цялостен модел. Липсваше цялостното обяснение защо едни похвати действат, а други – не; защо едни хора са по-добри в процеса на общуването, а други- не; защо всъщност изведнъж в психиката настъпва промяната или пък нищо не се променя, дори и след години психотерапия. Опитите всичко това да се обясни с теориите на Фройд и неговите последователи просто не вършеха работа; като някой, който иска да помага на хората, на мен ми носеше малко утешение да наблюдавам и да си казвам: а-ха, ето сега То-то измества Аз-а или цялата подобна наукоподобна плява, аз исках да зная какво трябва да направя сега, в този момент, за да може психичната дейност на клиента да тръгне в нови – или да намери забравени, стари, но полезни за него или нея насоки. Опитът беше налице, но я нямаше, избистрената от този опит, технология. Психотерапията се смяташе за приоритет на особени хора, които могат да я вършат. Уж университетът можеше да обучава за това, но книгите със заплетени обяснения не носеха уменията и разбрах, че в цялата тази област от човешката практика, която продължава да се смята за наука, хората или са родени добри, или стават добри с много проби и много грешки – ако са достатъчно интелигентни да се учат от опита си, или най-честото, никога не стават добри.

Не зная как беше с другите колеги. Може би на повечето от тях това е било достатъчно: добре, сега да повтаряме учебникарските глупости – може би пък сме прекалено глупави и затова не ги разбираме, да вземем дипломата, пък после, в практиката, ще видим. Може би идеята, че талантът е нещо, което може да се научи, че майсторството си има рецепта, точно както собствени рецепти имат некадърността, мързелът, оглупяването и фрустрацията, им е изглеждала далеч от науката. Но на мен това, което университетът даваше, не ми стигаше. Бях сигурен, че човешката психика може да се моделира и че трябва да може да се намери ясен алгоритъм за това. Усещах, че съм на пътя – че думите имат важно място в този процес и че той е адресиран основно към несъзнаваното и е свързан със състоянието на транс, основната магистрала на общуването ни с несъзнаваното. Когато работех – в рамките на учебната програма под супервизия – с объркани, нещастни или психично разстроени клиенти, не ме интересуваше въпросът защо хората са такива, каквито са, къде в миналото, може би в детството, се крият причините за проблемите, които установявам сега. Това ми изглеждаше ненужно теоретизиране. Хората идваха при нас, защото искаха промяна и не можеха да я осъществят сами. Ние споделяхме разбирането, че това си е тяхна работа и надеждата, че в нашето – къде словесно, къде безсловесно присъствие, те ще си я свършат. И не беше за учудване, че в повечето случаи хората не успяваха да си я свършат. Не само при нас, стажантите, дори след години и години скъпи психотерапевтични сесии (колкото повече пари – толкова повече ангажимент и лична отговорност, ха-ха) клиентите продължаваха да не бъдат щастливи и пълноценни личности и заместваха това с утешението, че могат да се похвалят как вчера отново са посетили своя „психоаналитик“. Но как, докато общуваш с друго човешко същество, може би съвсем незабележимо понякога, да осъществиш чудото на желаната, но непостижима промяна: това като че ли не беше в полето на официалната психотерапия, а може би в полето на магията.

Магия. И какво от това, стига да върши работа. По това време съвсем случайно, както става с всички важни събития в живота ми, попаднах на „Структура на магията“ (The Structure of Magic: A Book About Language and Therapy (Structure of Magic) by Richard Bandler ).