Борбата с плевела
Всяка сутрин ние тръгваме на нова битка и войниците на най-предния фронт са сетивата ни. Не защото непременно някой иска да ни навреди, да ни плени, да ни завладее, а защото информацията е навсякъде около нас и сетивата ни не могат да не бъдат подложени на нейната атака. И те се опитват да бъдат първа защитна сила с просто ограничените си възможности за възприемане. Макар и хиляди пъти надвишаваща възможността ни съзнателно „да смелим“ получената информация, сетивата ни все пак не могат да възприемат абсолютно всичко. Нашата относителна слепота, глухота и притъпеното ни (ако го сравним например със света на хищниците) обоняние ни пазят. Както с годините отслабват способностите ни да обработваме и съхраняваме получената от сетивата информация, така все повече се отказват да работят и самите сетива. Сякаш защото няма нужда от войници онази армия, чиито генерали вече се предават…
Но какво ще успее да направи с нас – с телата ни и с психиката ни информацията, която е успяла да пробие първата линия на отбраната, зависи от нас. От това как сме се приготвили да я посрещнем. Как сме организирали защитата си. Шансът едно възприятие – или серия от такива възприятия – да ни доведе до положително или отрицателно вътрешно състояние теоретично е равен. Ако полето на вътрешния ни живот беше равно и пусто. Но то вече е било подготвено – изпепелено или оплородено от предишни стълкновения. Вероятността поле, което е раждало тръни да роди пак тръни, без да се е случило някакво особено чудо преди това, е сигурна.
Чудото – чудото на засяването на вътрешното ни информационно поле започва може би още преди раждането и във всички случай се повтаря отново и отново в първите две, десет, двайсет или четиредесет години от живота: дотогава, докато на полето е останало още мъничко незаета, свободна земя. После в един момент тръните покриват всичко и се започват оплакванията при психиатъра: защо довчера всичко беше нормално при мен, а изведнъж стана толкова тежко… Психиатърът може би ще се опита с някакъв особено хитър пестицид да изгори част от бурена, но това всеки път е химическа борба с неизяснен край. Може би химията ще изгори тръните само за един сезон или пък, заедно с тях, ще изтръгне и малките кълнчета на надеждата…
Един друг популярен опит за приемане на поражението е прехвърлянето на отговорността върху други трактористи, върху други сеячи. Тежкото детство, лошите учители, неразбиращите съпрузи, та и международното политическо положение могат да са и всъщност са зърното на милиарди безплодни часове психотерапевтични сесии, умилителният резултат от които е утешението – опитвам се, не искам да се предавам, не искам да се отказвам от битката, но не мога иначе, защото вече са ме предали, вече са ми посяли бурена на поражението, вече са ме изяли… Логично малко по-късно към рояка на виновниците се присъединяват и самите психотерапевти, към рояка на тези, които не са се погрижили, не са ме научили, не са ме подготвили, не са ми посяли…
Мантрата „не са се погрижили“ в нашето време е толкова разпостранена, че все повече нараства нуждата от хора в „обгрижващите“ професии, тоест тези, които се предполага да компенсират лошата и недостатъчната грижа на другите преди тях. И все повече други пред тях са виновни и все повече други след тях вдигат рамене разбиращо за вината на онези, другите… Превръщаме се във все по-зависими и все повече забравяме, че всъщност става дума за нашия вътрешен свят, за нашите психични състояния, за нашия собствен и уникален начин да подреждаме и организираме информация, да помним и да забравяме, да плачем и да се усмихваме, за нашата собствена и единствена рецепта да живеем, която само ние можем наистина да познаем и само ние можем наистина да напишем отново.
Във всеки един момент – във всеки един момент, дори когато имаме чувството, че плевелите са запълнили всичко, че ни душат и не ни дават да дишаме, че в тази гора от бунак не можем да направим нито крачка повече, че сме оплетени, овързани от лианите, застопорени и обездушени, дори и в този момент на сляпо отчаяние, когато сме готови да вдигнем бялото знаме и да жертваме отведнъж цялата си армия, живота си и себе си, дори и тогава има едно място от нас, което е още незаплевено, още незаето, още неизпепелено, още свободно. В нас винаги има по едно пространство, някой път, дълбоко скрито в джунглата на минали горчивини и неуспехи и малко, може би като жълта монетка, но истинско пространство на свободата. Достатъчно е да стъпим върху него и изведнъж всичко се преобразява. Изведнъж вътрешните армии се изправят, изведнъж враговете започват да отстъпват, изведнъж ние започваме да определяме посоката и силата на настъплението и ние сме отново онова, за което сме били родени: а не това, което трябва да бъде обгрижвано.
Такава ще да е вътрешната борба с плевела, ако искаме да бъде успешна.