Една сутрин
Една сутрин се събудих с неясната тревога, че светът се е променил. Погледнах през прозореца, където тъмнината на есенното утро се смесваше с млечната гъстота на мъглата. Нищо не можеше да се различи. Приготвих се и тръгнах за работа.
Но още щом напуснах дома разбрах, че земята наистина не е същата. От моята входна врата започваше нищото. В отънялата мъгла забелязах, че всички форми бяха просто изчезнали. Нямаше го обичайният пейзаж, с който очите ми бяха толкова свикнали, че сутрин дори не му обръщаха внимание. Нямаше ги съседните къщи. Нямаше я брезата отпред, която есента трябваше тези дни да превърне в изпънат към небето златен наниз. Нямаше я улицата, липсваха паркираните коли, сградите, знаците, тротоарите. Накъдето и да се обърнеш: едно пусто, бяло, млечно, мъгливо пространство, което преливаше с пустото, бяло, мъгливо небе и превземаше хоризонта.
Беше напълно тихо. В мъгла наистина обикновено е тихо, но този път звуците бяха изчезнали напълно. Нямаше го шумът от уличното движение, бръмченето на уличните лампи, шушкането на есенните листа в клоните на дърветата. Не подвикваха птиците, които в тези часове се събираха да разговарят на техния си птичи език за предстоящото дълго пътуване. Не чувах дори собственото си дишане, сякаш погълнато от мъглата.
В този момент бях напълно сам и бях готов да се почувствам изгубен. Обърнах се с надеждата да се хвана за сламката на бягството обратно в света на сънищата, но домът ми също се беше разтворил безследно в химията на рехавата мъгла. Не можех да се скрия обратно в стаята. Не можех да се върна назад в онова, което ми се струваше сигурно, защитено и непроменимо.
Първите хора на луната са имали поне смешната си капсула и правото на опит за завръщане.
Аз бях изоставен от планетата. Дори да се опитах да издам вик, нямаше да го чуя. Нямаше да го чуе никой. Дори да търсех в безразборно движение нещо около себе си, нямаше да го видя. Исках да изпитвам страх или смях, или ужас, но мъглата беше погълнала всички емоции. Затова не виждах, не чувах и не изпитвах нищо – само стоях.
И понеже нямаше никакви ориентири не знаех, разбира се, колко време е минало докато стоях така: минути или часове, светлината бе все така бяла и равна. И може би от липсата на възприятия бях започнал да си въобразявам, а може би наистина бяха там, но чак сега започнах да ги забелязвам: на мястото на сградите имаше малки табелки с надпис „сграда“. Където трябваше да върви улицата беше написано „улица“, „дървета“, „пътни знаци“.
Най-напред само четях удивено надписите. Без да усетя как, бях се измъкнал от вцепенението. Сякаш някой бе минал в тъмното за да ми остави точни указания как да сътворя света. Без да губя нито секунда се заех със задачата. Чакаше ме толкова много работа.
Ето например – сграда. Но каква да бъде тази сграда? Небостъргач, дървена къща, колиба? Място за живот, фабрика, катедрала? Нещо много грозно от бетон на квадрати с дълги, тесни прозорци – или назъбени средновековни кули – или модерна стъклена фасада? Сега не беше важно какво си спомням, че е имало на това място, защото сега можех да го заменя с всичко друго, което си поискам и което отново да е сграда.
И аз започнах да играя така със сградите, улиците и дърветата като добавях или отнемах на височина или ширина, на материал или вид, на форма или допир, на силует или цвят, докато това стана отново познатата ми от всекидневието околност, но съвсем не същата както я виждах всеки ден. Това беше нов свят – от мен сътворен – и да го преживявам беше най-великото усещане. И не зная колко време премина в тази игра, в която можех да смесвам свободно от всички носени в мен образи, видяни веднъж или мечтани веднъж, наяве или на картинка, по време на пътуване или насън. Аз бях художникът и мъглата беше платното. И с всеки щрих мъглата се вдигаше и ставаше все по-светло. И аз можех да разширявам пространството и да разширявам границите на света като поставях нови форми и още материя.
И тогава обърнах внимание на първите малки надписи „хора“. Земята трябваше да бъде населена. Аз познавах много различни градски пейзажи – къде ли не съм пътешествал – но колкото и да търсех вътре в спомените и във фантазията си, оказа се, че никога не съм познавал друг човек, освен себе си.
Опитвах се да изобретя човек – така, както лесно създавах здания и пътища, но все се получаваше нещо с моя вид, с моите мисли, с моите страхове, с моите илюзии. Едно копие, което говореше с моите думи и използваше моя магнетичен поглед за да гледа право в очите ми, и нямаше нужда дори да се опитвам да усетя ритъма на дишането му, защото вдишваше точно когато вдишвах и аз и издишваше с мен.
И аз се опитвах да вложа нещо различно, но нищо не се получаваше, защото единствения материал, с който разполагах, бях аз самият.
И не зная отново колко време изтече в безплодно усилие, преди да заключа, че напразно си губя времето. И тогава реших да заменям надписите „хора“ просто с огледала в човешки ръст, това щеше да направи планетата жива и позната както преди, защото все едно в другите винаги оглеждаме себе си.
Започнах бързо да монтирам огледалата, защото трябваше да поставя цяла планина на указаните места в една сутрин… и тогава звънна часовника.