17. Разказвайте приказки
Представете си какво се случва сега в Интернет. В този момент в огромни количества нова информация постъпва, бива съхранявана от сървърите, търсачките отговарят на хиляди запитвания, подреждат и преподреждат информацията отново и отново, създават се нови връзки между страници, определят се нови категории за търсене, възникват и отпадат класации, сървъри се свързват или стават недостъпни, връзки биват проверявани и изтривани. Може ли целият този процес да се опише последователно с думи, така, както сме свикнали от училище? Не, защото процесът е много сложен, извършва се едновременно в милиони посоки и с такава скорост, че обикновеното описателно представяне дори само на един малък отрязък от него многократно ще надхвърли времето на случване на нещата и, преди още да е завършило, отдавна няма да е вярно.
Животът в мрежата е метафора на вътрешния ни живот. Някъде в миналото, когато вътрешните състояния на хората са започнали да се усложняват дотолкова, че само думите не стигали да ги опишат, е възникнала метафората – или приказките.
Те са начин да се предадат с помощта на езика неща, които не могат да бъдат описани с думи. В един момент вътрешните състояния на човека са станали прекалено сложни за кода на думите. Така се е родил код над този код, специален начин да се използват думите не за преразказ, а за предаване, не просто на информация, а на онова, което се случва с тази информация вътре в нас. Механизмът на метафората е, подобно на думите, механизъм на сходството. Вътрешното състояние се превръща в обобщен модел, който може да премине през стражите на съзнаваното – обикновено разсеяни, отпуснати и в състояние на транс – и в несъзнаваното да потърси допирни точки с подобни вътрешни състояния. Приказката може да се оприличи с директно преливане на енергия. Тя стига до пределите, където езикът престава да бъде език и дотам, където вече няма нужда от езика. Една планета-гост е проникнала във вътрешната ни вселена и може да промени вътрешните ни орбити.
Общуването и така няма нищо общо с обмена на факти, но разказването на истории е напълно изчистено от факти общуване, затова – и най-силната форма на общуване. Без страничен шум, нацелено, точно. Приказката може да събуди отдалечени вътрешни ресурси, да усили или оспори убеждения, да се примъкне до етажа на ценностите и да се разпорежда там, без да сме наясно с присъствието й.
Няма нужда да се говори много за силата на приказката. Още предците ни са били наясно с това и не са спирали да я използват. Ако историята на отделния човек наистина повтаря историята на човечеството, не е чудно, че толкова много приказки се разказват тъкмо в периода на детството: когато цялата вселена на информацията тъкмо се организира и човек отчаяно има нужда от модели как успешно да се справи с това. Приказките не са учебници. Те не се занимават с факти и логика, а говорят на езика на онази сложна и преплетена организация, за която още нямаме познания на равнището на фактите и логиката. Приказките са най-важните учебници. Силната вълна на връщане към приказното напоследък показва какви трудности имат днешните хора да изградят сега вътрешен модел на организация на информацията, който да отговаря на така бързо променящата се външна среда, да се нагодят към нея. Хората търсят помощ там, където винаги са я получавали, още от детството си и детството на човечеството – в света на приказките.
Невролингвистичното програмиране е теория за програмирането на приказките. Те започват от състояние на кръстопът, когато искаш да постигнеш нещо и не знаеш как, или търсиш нещо и не го намираш, или си объркан, или застрашен, или не виждаш път напред. Там, през девет планини в десета, където се случва това, то не е твоето вътрешно състояние, но с нещо напомня на него. Ти трябва да убиеш ламята, за да спечелиш царската дъщеря или златната ябълка или двете… Чака те дълъг и опасен път, изпитания на силата и хитростта. В горите дебнат разбойници, но някъде по път можеш да срещнеш побратими или добрия дух, или вълшебната сабя. Нещо, което не си имал или не си знаел че имаш, те прави непобедим. После идва минутата на успеха, която обикновено трае поне три дни (яли, пили и се веселили). Получаваш обещаната или мечтаната награда. И си щастлив.
Това е обикновената невролингвистична приказка. Тя ни води от вътрешно състояние към вътрешно състояние като от хълм към хълм в някаква своя, вътрешна последователност, за която като слушатели не си даваме сметка. Познати състояния се подреждат по нов начин. Сетивата започват да работят различно. Нещо, което досега сме пропускали, променя картите ни. Ние се движим, уж същите,но по пътя на юнака, започваме да гледаме света с неговите очи. И момента на наградата преживяваме като своя, вътрешна победа – а щом стигнем до това преживяване, то ще породи събитието отвън, когато му дойде времето.
Ние живеем в приказен свят. Във всяка човешка история има приказка и някой, който има нужда да я чуе. Майсторите в общуването могат да разправят приказки една след друга и оплетени една в друга, често без никаква сюжетна връзка. Когато слушаш Бендлър по някой път си казваш: какви са тия глупави истории, които разказва сега и защо ги разказва точно сега; и ти се струва, че губиш всякаква нишка и просто не слушаш. Приказките няма нужда да бъдат смислени или дори интересни… Вместо да грабват вниманието, те могат просто да го отклоняват, приспиват и пак да постигат целта си.
Нашият вътрешен свят прилича на света на Интернет. Само дето е още по-сложен. В мрежата едва напоследък проникнаха образите и звуците, движението. Далеч сме още от формите за запазване на информация от другите ни сетива. Но и в мрежата, както и във вътрешния ни свят, най-важна е не информацията, а връзките между отделните гнезда от информация. Ценен текст може да бъде изложен на някой сървър, но от него няма никаква полза, ако не го намират търсачките. Мъртви връзки могат да водят към несъществуващи вече данни и в процеса на подреждане нещо по-маловажно да засенчи важните неща: случва се всеки ден. От милиони достъпни страници обикновено избираме една или две и когато вземаме този избор ние вече сме определили какъв ще е резултатът: дали ще имаме вярна информация и тази, която ни е била необходима. Светът на Интернет се опитва да се усъвършенства като поема опита на милионите хора, които всеки ден стоят пред мониторите. Просто се чудя какво са правили миналите поколения, които не са имали Интернет и… такава метафора.
Но и тогава е имало приказки. Днес приказките обкръжават сетивата ни. Днес те не само се разказват или пеят, но се показват и в киното, и в „реалити шоуто“, и дори в новините. Все по-често линейната, описателна информация отстъпва място на приказките и на тяхната вълшебна сила на въздействие. Ние сме обстрелвани от приказки в хаотична непоследователност и на нас като че ли остава кое от тях да заемем и кое не. Стига вниманието ни да не е напълно отнесено. Защото често днешните приказки се правят от професионалисти. И често днес преживяването е нещо, което някой иска от нас и знае как и защо да го получи.
Ние не можем да сглобим човек по книжка като си играем с Лего-блокчета, нито, ако нещо не ни харесва, да махнем няколко блокчета и да ги заменим. Не можем. Не ми разказвайте приказки.
