Откъдето идваме
Ние идваме не от думите, а от празнината между думите. В празнината между думите има място за всичко: за ударите на сърцето на мама, за тихото плискане на океана, дори за първия вик… В празнината между думите има място за нови езици, за нови светове, за цялата вселена. В празнината между думите може да се побере цялото пространство на космоса, което постепенно все повече и повече запълваме – с тухлите на едно запълващо и затова ограничаващо всекидневие. Ние не можем да оградим хоризонта, но можем да отградим себе си от хоризонта и точно това се случва с помощта на думите. Те свиват погледа. Те са шумозащитната стена, която не пропуска нищо, което вече го няма в нашия речник. Те са слонската кожа, която допълнително ни обвива и притъпява сетивата ни, отнема ни радостта на силното и истинско усещане. Думите пазят като рицарска броня, но как се прави любов с броня?
Колкото повече думи насипваме около себе си, толкова повече се отдалечаваме оттам, откъдето идваме. Думите ни правят разбираеми, но ни отдалечават от себе си. Думите се опитват да обяснят всичко, но техните кодове се блъскат в повърхността на значенията, защото отвъд тази повърхност е пространството на недостижимото с думите. Ние се опитваме да обхванем всички понятия с наивното убеждение, че някой ден онова, което наричаме наука ще има име и обяснение за всичко. Но то е като игра, която няма да спечелим: всяка разтворена врата води само до още по-дълъг коридор с врати, които са затворени. Всяка отворена врата ни струва огромно усилие, но не ни прави по-силни. Продължаваме да сме пленници на рояка на думите.
Нашият свят става все по-шумен. Количеството на думите расте с дни и часове. Подхвърлят ни ги непрекъснато в лавинообразно изобилие. Най-голямото откритие на 20-ти век беше, че човекът може да бъде създаден отново с помощта на думите. Изваян с помощта на думите. Изтръгнат от себе си и превърнат в желаното от владетеля на думите съдържание. И в новия век това знание изцяло ще определя дните на човечеството. То ще бъде раздела между послушните и непокорните. Между затворените в зоопарка, които се радват на подхвърлената мърша и са готови да подскачат и да въртят голите си задници, за да доставят удоволствие на посетителите и последните свободни ловци. Между онези, които са готови да се оставят на вълните и вятъра и тези, за които истински са само изкуствените вълни в басейна за забавление. Някъде и то скоро думите ще преградят и последните свободни пространства. Ако със съседа ти вече не се е случило… Ако с теб още не се е случило…
Там, откъдето идваме, аз чувам свиренето на вятъра. Усещам есенната шума, която се плъзга между пръстите ми. Капките, които а-ха ще се превърнат в сняг. Виждам луната, която ту се показва, ту се скрива измежду тичащите по небето облаци. Чувам шума от крилете на птиците, които се събират да известят приближаването на бурята. В далечината се удрят морските вълни. Стъмва се. Мога да вървя изправен срещу вятъра. Ръцете ми мръзнат. Очите с труд и усилие остават отворени. Дишането е учестено. Чувствам кръвта си, която пулсира в лицето ми. Виждам наклонените от вятъра, оголени храсти. Луната се отразява в неспокойна локва. Започва да вали все по-силно. Всичко по мен е мокро. Едно дърво шуми от вятъра.
Там, откъдето идваме, аз мога да викам.
