Светът на йога е светът на дълбокото вътрешно преживяване. Според йога копнежът да стигнем до него, да можем да го изживеем, е същинският двигател на всяко човешко съществуване. Самият ни живот като хора е изкачване по стълбицата, която води отвън все по-навътре, все по-близо към дълбокото вътрешно преживяване. По тази …
Спомням си, че бях почти всяка вечер на театър, особено в театър София, по това време трупата беше много силна. Сядах някъде в залата и чаках. Ако постановката беше добра, знаех, някъде, по-скоро към края или въобще съвсем на финала ще дойде един миг, в който всичко в мен се променя. По-късно в университета щях да уча за катарзиса, онова особено хипнотично преживяване, което пречиства публиката, кара я да плаче и да ръкопляска и превръща отделните хора в едно цяло, което иска и дава, и копнее да бъде водено по дълбоките пътища на вътрешната промяна…
Както самият Richard Bandler казва, в НЛП става дума само за едно нещо – за свободата. Колкото повече „прозорчета“ към несъзнаваната част от психическата си дейност има човек, толкова повече избори се отварят пред него. С напредъка на човешките знания за несъзнаваното, за жалост, а така се случва и с всяко човешко познание, нараства прилагането на тези знания за различни користни цели. Никога повече от сега несъзнаваното не е било така атакувано във всекидневния живот. Политиката, рекламата, корпорациите намират все по-нови и по-действени начини да разрушават стари и полезни мозъчни програми и да ги заместват с това, което на езика на компютрите се нарича вируси или троянски коне, или спам. Те наистина използват знанията, придобити от невро-лингвистичното програмиране и сходни методологии. По същия начин бяха използвани и знанията на физиката за да се създаде ядреното оръжие. Подложен на тези атаки, отделният човек се превръща във все по-незащитимо мекотело, което не знае защо точно прави това, което прави и не прави това, което всъщност иска да прави.
Изведнъж думите се превърнаха в сила. Изведнъж дойде откритието, че словото и образът могат да въздействуват върху несъзнаваното и то по начин, който буквално да унищожи всеки остатък от съзнавана психична дейност. Докато по-рано комуникацията бе адресирана изцяло към съзнаваното и скучна, сега тя атакуваше директно най-дълбоките слоеве на несъзнаваното. И беше интересна, възбуждаща, животински силна. Тя даваше на несъзнаваното властта да сграби и смачка съзнаваното, овластяваше най-първичните инстинкти и душеше без милост разума.
Хората идваха при нас, защото искаха промяна и не можеха да я осъществят сами. Ние споделяхме разбирането, че това си е тяхна работа и надеждата, че в нашето – къде словесно, къде безсловесно присъствие, те ще си я свършат. И не беше за учудване, че в повечето случаи хората не успяваха да си я свършат. Не само при нас, стажантите, дори след години и години скъпи психотерапевтични сесии (колкото повече пари – толкова повече ангажимент и лична отговорност, ха-ха) клиентите продължаваха да не бъдат щастливи и пълноценни личности и заместваха това с утешението, че могат да се похвалят как вчера отново са посетили своя „психоаналитик“.
Интонацията, подборът на речта, прекъсването на събеседника, говоренето на фона на неговия глас, и, в крайна сметка, дърпането на шалтера в най-подходящия от гледна точка на целта момент, бяха отделните елементи на подхода Лили Маринкова. Посланието не бе директно афиширано. Формата привличаше публиката както светещата лампа привлича комарите и нощните мухи. Методът бе лесен за подражание и скоро цял рояк надошли от провинцията млади и амбициозни журналистки започнаха да го копират, защото носеше популярност и особено усещане за власт.
Веднъж си попаднал в тъмната половина на планетата, значи никога няма да те огрее слънцето. Причината е в майка ти, в баща ти, в съпруга ти, в колегите, в детската градина, в политическите партии, в световната конспирация. Обяснението е, че всички те насилват, обиждат, завиждат, отричат и просто не те обичат. С години и десетилетия такива хора могат да мъкнат бремето на кривите си обвинителни физиономии и всяка нова информация, всяко следващо общуване само подсилват тяхното дълбоко убеждение, че просто са изтеглили злата карта да живеят неразбрани, неоценени и нещастни.
Нашият мозък е гигантски компютър, дигитална камера и мп3-плейър, събрани в едно. Всеки уред си има инструкция за употреба. Ние можем да определим каква част от информацията да поемем. Ние можем да определим в какъв точно вид да я приемем. Ние можем да решим в какъв вид, в каква комбинация и къде точно да я запишем. Ние можем да определим как да я организираме, за да бъде полезна за нашите цели, не за целите на онзи, който ни я продава.
Човек не е никога бял лист хартия. Когато се ражда, нещо вече е написано. Следват задрасквания, зачертавания, нови редове. Ден и нощ, болки, изпитания, радости. Израстване. Учене, пак учене, като се започне от елементарните за всеки възрастен неща. Те са толкова трудно постижими в началото. Науката да се изправиш, без да паднеш веднага след това. Да ходиш. Да караш колело. Да облечеш сам ризата си и то не наопаки. Преди уменията да се автоматизират, трябва да се налучка верният път. Когато това стане, трябва да се запише така, че да не се забрави. Всяко малко движение. Координацията на мускулите. Усещането за победа, когато си запазил равновесие. Усмивката на мама. Твоят смях и гордостта, че ти си победител. И още – повторението, в което се уточняват детайлите. Обратната връзка – аха, нещо не е наред, опа-а, падам. Къде точно е била точката на отместване. Следващият път трябва да променя движението малко преди тази точка, за да се задържа. Начинът, по който дишам. Вятърът в косите ми. Милиарди детайли, които имат значение.
Ние можем да оставим бъдещето си празно, но то няма да остане празно, а ще се пълни с информация по default, по напълно случаен принцип. Това ще са случайни пътепоказатели, случайно вярни или, по-честичко – случайно напълно невярни, които ще предопределят нашето клатушкане и случайния ни напредък към целта. Днес съм направил или не съм направил нещо, защото ми е все тая или, както напоследък е станало модно в България, защото „ко да прайш“, а не защото това е било крачка към първия пътен камък, към целта. Когато пътните камъни ги няма, това се случва често и така постепенно се загубваш в нищото, в което всички посоки изглеждат отворени и до никоя никак си и никога не се доближаваш.
В нашия вътрешен космос има сили на привличане и отблъскване, понякога със зашеметяваща мощ, но няма поле на вакуум, на безтегловност, където тези сили изобщо не се усещат. Новото възприятие или бива привлечено от вече съществуващо ядро, или само става на ядро и започва да привлича нови и нови възприятия. Това е процесът на раждането на звездите – и на нашите емоции.
Опитът да се движим срешу ценностите си винаги свършва с победа на ценностите и понякога тя се изразява в болест, фрустрация, психични разстройства, необяснимо неудовлетворение от това защо сме такива, каквито сме и мъчителни вътрешни страдания. Хапчетата няма да помогнат. Хармонията в тялото не може да бъде възстановена, преди да бъде възстановена хармонията в ценностите. Нещо, което не е важно за нас, нещо, което не сме, не може да изпълни живота ни и да ни прави щастливи.
Днес същите стъпки, някога използвани от магьосниците за да прогонят злите духове и да върнат вътрешната сила на човека, се прилагат за да ни принудят да си купим маргарин, нова кола или да изберем правителство. Едно – вниманието се отклонява, вътрешната структура на информацията става достъпна, тра-а-нс. Две – променят се връзки и вътрешни състояния, атакуват се и се насаждат готови убеждения. Три – рушат се ценности, за да бъде обектът на обработка оттук нататък тотално податлив, тря-я-с. Четири – добре дошли отново у дома – в света на гумените човечета, поемете дълбоко въздух и си изпийте кока-колата до дъно.
Приказките не са учебници. Те не се занимават с факти и логика, а говорят на езика на онази сложна и преплетена организация, за която още нямаме познания на равнището на фактите и логиката. Приказките са най-важните учебници. Силната вълна на връщане към приказното напоследък показва какви трудности имат днешните хора да изградят сега вътрешен модел на организация на информацията, който да отговаря на така бързо променящата се външна среда, да се нагодят към нея. Хората търсят помощ там, където винаги са я получавали, още от детството си и детството на човечеството – в света на приказките.
