Думи и формули

Столетия се опитвахме да заменим думите с формули. Излязохме от простата сила на думите, за да ги превърнем в тежки и немощни конструкции. Разпределяхме ги в различни категории и пълнехме с тях учебниците. Колкото повече натрупвахме, толкова повече разбирахме, че не това е начинът да постигнем истината и че комбинирането на дълги поредици от думи може да изпълни университетските библиотеки и дори за кратко – част от главите на студентите, но няма да се справи със задачата да ни отвори вратите към знанието. Така, както го бяхме раздробили и разчленили, знанието сякаш ни се надсмиваше, защото зад всяка нова овладяна височина – която този път изглеждаше вече наистина окончателната, се надигаше още по-висока, по-сложна и по-непристъпна за думите. Но вместо да се откажем, ние ги зареждахме в още по-голямо количество и се надявахме, че ще можем да се изкачим и доволно да се огледаме, че ние ще бъдем господарите на думите.

Столетия използвахме грешно езика си в опит да обясняваме, разчленяваме и разбираме. Вместо да ни отведе към информацията в нас, той ни ограждаше от тази информация с все по-високи стени от сложни дефиниции, формулировки, обяснения, все по-трудно и от все по-малко хора разбираеми. И кой знае защо решихме, че това да не могат да те разберат е особено умение и привилегия и заслужава почит, уважение и професорски титли. Нашият език се превърна във вътрешна бариера към нас самите, към другите, към вселената. Превърнахме го в противоположното на онова, заради което е бил създаден. Преживяването не се нуждае от обяснения, за да породи преживяване. Щастието не се нуждае от обяснения, любовта – от дълги анализи, радостта или болката – от научна терминология, която само ще ги скрие, измести, но няма да ги направи по-малко важни за нас такива, каквито са. Езикът, както го използваме, започва да ни пречи.

И тази фалшива посока става особено видна сега, когато безумието да се подреждат думи в опита да се разбере, да се обясни, да се докаже, да се ревизира, нараства дотолкова, че нищо вече не може да обхване тези вериги от думи, повече от всякога сковаващи: нито една библиотека, нито една университетска катедра, нито една човешка глава. Учебниците като бройка растат в геометрична прогресия, интересът ни към тях спада. Все повече хора разбират, че в учебникарския подход към езика има нещо грешно. Не ни остава време, пресушава се и желанието ни да се ровим в непроходимата навалица от думи,в милиардите милиарди бели страници с малки черни завъртулки, които се опитват да ни кажат нещо, които искат да стигнат до нас, но все повече нищо не ни казват и все повече не стигат до нас.

Науката, каквато беше от Ренесансово време, умря с миналото столетие. Науката днес трябва да приеме цялото, преди да дели парченцата, защото толкова много раздробени парченца започнаха нас да раздробяват. Да ни отчуждават. Да ни правят слепи и глухи, и безчувствени. В опита да узнаем всеки детайл изгубихме знанието за общото. Загубихме перспективата. Затова можем да си представим всичко: земя без дървета, планета без въздух, ден без изгреви, клонирани овци и хора без любов. Надеждата, че рано или късно науката ще постигне всеки детайл и ще го опише с думи, се оказа измамна. Може да е имало някакъв смисъл в нашето движение в последните столетия. Но днес трябва да започнем с преосмисляне.

Ние сме още съществата, които говорят. В думите още я има магическата сила, с която са били създадени. Не да обясняват, а да дават. Не да запълват и да попълват, а да изпълнят. Не да разчленяват, а да ни обединяват.

Да ни вДЪХновяват. Думите са най-прекият път към нашия дух, към онова, което наричаме несъзнавано. Там ще намерим онова, което не можем да постигнем с томовете, с отделните глави, с абзаците и с изреченията. Някой път – само с една едничка дума, стига да се оставим да ни намери сега.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *