Защото няма граници
Неотдавна бях на мястото, смятано само допреди 20 години за най-непристъпната граница в историята на човечеството: пазена от въоръжени до зъби граничари, които стреляха на място – и дори убиваха на място онези, които не искаха да се съобразят с факта, че има граница. Днес само тясна просека в гората и табелка напомня за този отминал факт. Гората, разбира се, е същата от двете страни на просеката – точно както е била същата и преди. И небето горе, над върховете на дърветата, е същото. И дори потоците, горските пътища, склоновете просто пресичат границата, никога не са се съобразявали с нея. Нито преди шест десетилетия, когато е била прокарана; нито преди две, когато е била отменена. Природата не познава границите в смисъла, в който ние си фантазираме, че съществуват. Границите са една човешка фантазия: колективна, групова или единична – все пак една фантазия, една халюцинация, която ни помага да държим усещането си за контрол и ние самите да не се разпиляваме.
Но ако вървим навътре към себе си, точно както и ако тръгнем навън от себе си, в един момент границите се размиват, губят очертания и всякакъв смисъл. Желанието да опазим целостта си се превръща в пречка пред нашата цялостност, защото тя не може да се отдели от целостта на цялото с някаква граница. Границите са линии или черти, които орязваме от себе си: може би най-важното, най-същественото.
В психиатрията има една дълбоко размита диагноза, която се нарича гранично разстройство. Обикновено я поставят там, където друго от схемата не пасва; където мозъчните функции излизат от шаблоните на систематизираните разстройства. Опитът на науката със шаблони да очертае границите между здравето и болестта е по детски наивен. Човечеството повтаря усилието на детето да опознае света като най-напред очертава границите на онова, което в момента е постижимо за възприятията му и другото, което още като че ли не съществува. Целият свят на кърмачето е образът,усещането, мирисът и звукът, който се крие зад гърдите на мама. Мозъкът постепенно се учи да разширява тази малка действителност, да премества границите с по една крачка по-далеч. Да изгражда – стъпка по стъпка – опората на сигурността, която ще превърне детето в голям човек, уверен и стабилен в големия свят; в откривател, който иска да надникне отвъд границите.
Но далеч не всеки се осмелява да предизвика границите. Повечето от нас се научават да вярват в илюзията, че там вардят граничарите със страшните кучета и се държат по-надалеч от опасността. По-далеч от изкушението да видят със собствените си очи, да приближат и сами да чуят лая на кучетата – или тишината. Обикновено недоверчиви, кой знае защо, сляпо се доверяваме на картите, които други са начертали. На линиите, които други вместо нас са прекарали. Така преобличаме собствената си реалност в дрехите на чуждата и буквално се разболяваме от истинското гранично разстройство – от оглупяването да се ограничаваме без да сме предизвикали. Без да сме изпитали. Без да сме проверили.
Старческо оглупяване.
Детето не се спира да предизвиква границите. И затова печели всеки ден по още едно късче свят. По още една удивителна, сладка бисквитка реалност. Животът възнаграждава предизвикателството. Опитът да пренаредиш отново пъзела. Да не се съобразяваш само с картинката в инструкцията; да се опиташ да я замениш със свои, нови картини. Да откриваш нови пространства. Да не приемаш на доверие, че браздата има властта – неоспоримата власт – да отделя твоя свят от света на другите.
Нашите сетива ни обричат на играта с границите. Възприятията ни са линейно ограничени, а това води до неизбежната представа за вселената като крайност. Дори когато знаем, че вселената е безкрайна, ние продължаваме да вярваме, че все някъде тя има край: просто защото нямаме възможност да поемем безкрайно много информация. Илюзията на количеството носи само временно облегчение – илюзията, че ако направим процеса на възприемане по-интензивен, ако ускорим потока на нулите и единиците, на електрическите сигнали, ще успеем да отместваме границите все повече и повече и в един момент вече няма да имаме нужда от тях – защото ще сме познали вече всичко. Илюзията, че като непрекъснато разширяваме знанието, ще постигнем разширяване на съзнанието. Илюзията, че като се снабдяваме с все повече и по-добри обяснения, ще складираме постепенно всички обяснения и че природата вече няма да има тайни и че ние вече няма да имаме нужда от граници…
Този модел е изграден върху тухлите и камъните на границите. Той не може да ги отмени. Той само наслагва граница върху граница и всъщност заздравява самата ни представа за неоспоримата непоклатимост на границите. Според този модел границата може да бъде отместена, ние обаче оставаме винаги затворени, оградени и охранявани в сигурното поле между границите. Ние сами си поставяме кучетата и граничарите, които са готови да стрелят на месо. Нашата гранична халюцинация. И понеже масово я споделяме, гордеем се с нея. С това, че сме успели да се затворим, да се заградим, да се отграничим.
Стените днес са на мода. Всеки иска голяма къща, висок зид за ограда, сигурни граници. Дори между държавите започнаха отново да никнат китайски стени. И отново се появява охрана. Модерни алармени инсталации. Камери. Електричество. Кучета. Сирени. Колкото повече се приближаваме до прозрението, че няма граници, толкова повече се надпреварваме да ги издигаме. Желанието да предизвикаш границата отстъпва на желанието да се свиеш зад границата. На сигурно в нейната каменна утроба, където си обречен на затворническа, сигурна, студена и килийна, сляпа самота.
Някои го наричат доволство.