Да се оставим да ни движи
Има три начина да изкарваме времето си. Три различни възможности да моделираме вътрешното си пространство и живота си. Нашият избор на психични състояния съответства на избора на избора на играча в казиното. Ние можем да залагаме на черно или червено, на четно или нечетно и често да си повтаряме, че, все едно, шансът ни да спечелим или загубим е 50 на сто. Но това значи да сме забравили, че я има и банката. В логиката освен вярното и фалшивото има и състоянието NULL, което не е нито вярно, нито фалшиво. В математиката, освен плюса и минуса има и 0. Нулата не е нито плюс, нито минус. В природата има горе и долу и пространство, където горе и долу се сливат. В онова, което наричаме човешка биография има живот и смърт и мигновения на прехода, които не са нито живот, нито смърт. Ние от малки свикваме да хвърляме монетата и да залагаме на едно от двете, да пълним главите си с емоционални състояния като любов и омраза, смелост и страх, почит и презрение, смях и тъга, каквото и да влагаме сами в тези етикети. Психиката ни е като аптекарски шкаф с малки чекмедженца, които бързаме, бързаме да напълним със случки и фантазии, със сънища и душевни експлозии, да затворим и да залепим по едно етикетче. Всичко да е подредено. Всичко да е запълнено. Всичко да е надписано. Да няма място за празнотата.
И когато следващото събитие в живота ни пристигне, най-лесно ще е да отворим първото малко чекмедже с етикетче, което на пръв поглед пасва. А, има място за още няколко листа, защо да не го натъпчем още по-добре. Вярно е, че така няма да успеем да го затворим докрай. Още по-хубаво, тъкмо ще ни е удобно при следващия случай.
Всеки от нас има на старта достатъчно празни пространства. Според древните вярвания умирането и раждането после са само процес на пречистване на шкафа от прашните боклуци. Ние обичаме да трупаме като хамстери и не можем да се спрем в лакомията си да пъхаме по джобовете си плюсове и минуси. Ние колекционираме психичните си преживявания с не по-малка любов и пристрастие, отколкото колекционираме вещи. Едно, две, три сходни психични състояния се превръщат в голямо магнитно гнездо, гладно за още и още. От малки ни приучават какво трябва да изпитваме и в повечето време несъзнателно, просто от само себе си, послушно продължаваме да следваме и изпълняваме инструкцията, която с годините се превръща в абсолютна истина. Нали първо не знаем да пишем, първите етикетчета ги пише някой друг вместо нас. По-късно ни домързява да пишем въобще, достатъчно е само да посочваме кое в кое чекмедже да иде. А има и вариант на пълната душевна ленност, когато целият ни вътрешен процес бива оставен на дистанционно управление.
Не вие натискате копчетата на дистанционното управление на вашия телевизор. Телевизорът натиска копчетата на дистанционното управление на вътрешния ви, подреден и етикетиран, задръстен свят. Не вие избирате телевизионните програми, програмите във вас биват избирани. Защото те вече са там и чакат някой да натисне копчето. Чакат ръката, която да отвори едно или друго чекмедже. Когато няма друго, освен газ и спирачка, изборът е само между газ и спирачка. Да бъдеш агресивен или блокиран от страх. Бесен или равнодушен. Алчен или доволен. Ние формираме началния си набор от психични състояния под въздействието на възприятията от физическия свят и това подвежда да го превърнем в същото такова подобие от противоположности и така да загубим онова пространство в себе си, в което ги няма противоположностите, в което няма нищо внесено отвън, в което няма н и щ о, в което сме – затова – самите ние.
Ние се раждаме да опознаваме планетата и отрано сме помамени да моделираме по нейно подобие психиката си. Научаваме се да пипаме, да стъпваме, да променяме, да хвърляме, да издаваме звуци навън и да поемаме звуци отвън, да ги подреждаме в думи и да си превеждаме думи, да виждаме образи, да различаваме миризми, дразнения и усещания, всички тези милиарди единици и нули от информация, с които външната среда общува с нас. Естествено е да търсим начин да направим справянето с тях по-лесно и удобно, това е част от процеса на порастването. Постепенно привикваме да разпределяме всичко в противоположностите на света отвън, да мислим в противоположностите на света отвън, да живеем в противоположностите на света отвън. Това ни прави не само лесно разгадаеми, но и скучни на самите себе си. Вече знаем кое е черно и кое е бяло и няма нищо интересно, нали всичко е или черно, или бяло. Всичко в нас е подредено, дори да сме разпиляни и хаотични, пак е подредено, по законите на външната система на борещите се и привличащите се противоположности.
Но във всеки от нас – във всеки от нас – е останало там, някъде в дълбокото и тъмното, може би съвсем скрито и затрупано от тежките тухли и гъстата мазилка на противоположностите, едно парче празно пространство. Едно парче космическо нищо. Наш е изборът да правим с него каквото си поискаме. Само да не го задушим. Само да не се опитваме да му даваме име, да го оприличаваме на това или онова, да го запълваме. Наш е изборът да го превърнем в невиждано навън, фантастично творение. Да го оставим да ни движи. Вятърът на пустинята. Космическите бури, които могат да поместват планети и слънчеви системи. Безумната хубост на мига, в който нито дишаш, нито издишваш; нито спиш, нито си буден; нито копнееш, нито завиждаш. На мига, в който нищо не пречи да си лице в лице със себе си.
Да го оставим да ни движи.
