Хипнотизатори
Ние всички сме хипнотизатори. Хипнозата, противно на онова, което пише в много учебници, не е някаква тайнствена или недостъпна за обикновения човек технология, а нещо от всекидневието ни. Хипнозата е нещо, което практикуваме непрекъснато, макар че рядко си даваме сметка за това. Защото всеки опит за общуване между хората протича по една и съща схема – без значение дали това общуване е директно или опосредствано от телевизора и дали целта на общуването е нова работа, любов или рецепта за главоболие.
Първата стъпка е отварянето на вратата. Целта е именно вратата към вътрешния свят на другия човек да бъде поне открехната: ако това не стане, ако останем заключени зад собствените си зидове, общуването е невъзможно. Някой път това може да се постигне за частица от секундата – тъй наречената искра на описаната в романите и телевизионните сериали любов от пръв поглед. Някой път е необходимо малко повече време, а случва се и всичкото време на земята да не е достатъчно: тогава човек просто трябва да знае къде да спре. Освен ако да се случи общуването не е наистина съдбоносно важно. В такъв случай си струва да опиташ друга техника, вместо тази, която все си прилагал. Ако една врата не ще да се отвори, след като натиснеш пет хиляди пъти дръжката, сигурно е удачно да потърсиш ключа в джоба си…
Западните култури, рационални по характер, са изработили един доста рационален подход за отваряне на вратите и той в повечето случай върши работа в тези общества – small talk-a. Разговорът за времето не е прахосване на времето, а опит да се спести време като бързо се намерят първи сходни представи и вътрешни състояния. Първо опипване на почвата в онова, което психологията, а от нея и Невролингвистичното програмиране – НЛП нарича рапорт или подстрояване, нагласа към вътрешния свят на човека срещу теб. Ние общуваме с парадокса, че вътрешните ни светове са безкрайно различни – а това само по себе си изключва обмена на информация между тях. Хората са като различни континенти; за да мине новината първо трябва да се прокара презокеанския кабел. Да забравим различията в релефа и да потърсим общото – че имаме брегове, които могат да бъдат свързани. Да се откажем от онова, което ни отдалечава и да се опитаме да намерим първо какво ни сближава. Да създадем общ пристан.
Изграждането на обща територия, открехването на заключените врати води към същинската цел на общуването – промяната на вътрешните състояния чрез обмен на информация за вътрешните състояния на човека с когото общуваме. Хипнозата е точката, в която сме склонни да се срещнем и да повярваме, че човекът до нас е истински. Хипнозата е моментът, в който можем да допуснем, че другите не виждат точно това, което виждам аз, не чуват точно това, което чувам аз и не усещат точно това, което чувам аз и по-важното – идеята да погледнем и да открием света през сетивата на другия се възприема не като застрашаваща моя вътрешен свят и затова недопустима, а като вълнуващо откритие, като възможност да разширя своите собствени граници и да променя моята географска карта или дори да направя велики географски открития…
Трансът е, макар минутно понякога, състояние на склонност за освобождаване от притежаваното, от стискане на притежаваното, от усилието да не се загуби притежаваното – и готовност да използваме мозъка си за нещо повече от това да върти безкрай веднъж закупените филми. Нашият вътрешен свят не е вещ, но често свикваме да се отнасяме към него като към вещ, като към нещо, което сме придобили и трябва да браним като собственост. Трансът е състоянието, в което границите се размиват и споделянето става възможно. Трансът е състоянието, в което вътрешните орбити могат да се променят и да ни отведат към нови космически простори.
В някакъв смисъл всяко общуване е манипулация, защото всяко общуване има за цел промяна. Целта може да е предварително обявена или по-често – необявена, добронамерена или понякога – не толкова добронамерена. Общуването носи рискове точно по същия начин, по който рисковано е да се изправиш и да започнеш да ходиш. И все пак – никой не иска да остане цял живот бебе. Вселената е по-интересна и по-голяма от бебешката кошарка, с каквито и шарени играчки да е натъпкана тя. Играчките омръзват. В един момент ги захвърляш и започваш да ходиш. Падаш, ставаш, удряш се, но крачките стават все по сигурни. Ако вече не се нуждаеш от помощ, значи си изпечен хипнотизатор. Дори без да излизаш на сцената с костюм на фокусник.