8. Розовите очила на душата

Процесът на възприятието на действителността определя вътрешното ни състояние. Вътрешното ни състояние определя как възприемаме действителността. Като слепи магарета някои хора зациклят в съдържанието и губят връзка с процеса. Те са непрекъснато недоволни. Целият външен свят им е виновен. Всички им пречат. За тях няма никакви възможности, за тях няма пари, образование или хубава работа. Или подходящи приятели. Или богат мъж. Или голяма къща, научна кариера, слава, бюст… Каквото и да е. Защото светът е разполовен от границата на „вървежа“ и „невървежа“.

Веднъж си попаднал в тъмната половина на планетата, значи никога няма да те огрее слънцето. Причината е в майка ти, в баща ти, в съпруга ти, в колегите, в детската градина, в политическите партии, в световната конспирация. Обяснението е, че всички те насилват, обиждат, завиждат, отричат и просто не те обичат. С години и десетилетия такива хора могат да мъкнат бремето на кривите си обвинителни физиономии и всяка нова информация, всяко следващо общуване само подсилват тяхното дълбоко убеждение, че просто са изтеглили злата карта да живеят неразбрани, неоценени и нещастни. Съдържанието на информацията за тях никога няма да се промени. Те могат да плащат скъпи психотерапевтични сесии, за да предъвкват отново и отново мисълта колко лош е бил баща им, когато са били на три години или как учителката в яслата им изсипвала халвата във врата, когато са били на две. Това самоожалване често дотолкова ги поглъща, че не им оставя пространство за нищо повече. Така животът наистина се превръща в стръмно куцукане по тъмната страна на планетата.

Всеки има лоши и добри дни. Случват се приятни и неприятни събития. Изпитваме радост и болка. Понякога е трудно. Светът е пълен с противоположности. Но ние все едно не можем да възприемаме едновременно всичко наоколо. Заобикалят ни – във всеки един момент от живота – терабитове от информация. Пропускателните ни възможности са стотици пъти по-малки. Неизбежно ние избираме каква част от информацията отвън ще стане част от вътрешния ни свят. И коя част от информацията от вътрешния ни свят ще бъде извикана в този момент за да подкрепи или опровергае информацията, която сега получаваме отвън.

Нашите вътрешни състояния са огромен поток от информация. Сходна информация по сходни пътища води до сходни състояния. Състоянието, фиксирано веднъж – може би действително на двегодишна възраст, когато детската учителка изсипва грис халвата във врата на злоядото момиченце, е една вече съществуваща неврофизиологична комбинация. Следващи случки могат да я потвърдят, да я преместят в оперативната памет, готова да бъде веднага на разположение, или да я изместят някъде навътре в по-трудно достъпните сектори на паметта. Състоянията не се забравят, те са част от нашия най-безценен ресурс: от опита.

Процесът на възприятието е обикновено несъзнаван. И това е в повечето случаи полезно. Ако през цялото време трябваше да избираме съзнателно какво да поемем от общуването с околната среда, нямаше да ни остане време за нищо друго. Времето нямаше да ни стигне да се справим с избора. Да привлече ли това погледа ни или да го оставим на периферното зрение, да чуем ли този разговор или да ни мине през ушите, да докоснем ли това цвете, докато се разхождаме в парка: всяка секунда ни изправя пред тези въпроси, които обикновено въобще не си задаваме. Процесът на възприятието е автоматизиран. Някой прави вместо нас този уморителен, но и много важен избор; изборът, който, уви, определя също защо едни виждат чашата наполовина пълна, а други – наполовина празна.

НЛП твърди, че ние имаме възможност да променим процеса. И че това е по-важно от ровенето в самото съдържание. Съдържанието е нещо съвсем субективно. Ако повтаряме същото съдържание, ще се озоваваме в същите състояния. А същите състояния ни карат да филтрираме съдържанието по познатия начин. Но ако можем да променим собствените си филтри, ще възприемаме същият този свят по съвсем различен начин. Можем да сме с черни очила, които не пропускат почти никаква светлина (и вероятно те също имат смисъл за електроженистите). А може и с розови.

Психиката ни е съвършена машина, която работи бързо. Веднъж свързваме образа на самолета с приятния гъдел на очакването от пътешестието или с вцепеняващ страх от възможна катастрофа и цък – съединението е станало. Вероятно има причина и в онзи момент тя навярно е била основателна. Но връзката остава дори след като причината си е отишла. Някой те е наругал, значи всички ще те ругаят. Веднъж не си се справил, следователно не ставаш за нищо. В Невро-лингвистичното програмиране (НЛП) не се връщаме към неполезните състояния: всяко повторение само усилва наученото, а то е вече добре научено. Вместо това създаваме на тяхно място нови, по-силни, ресурсни състояния.

Те са розовите очила на душата.