Да приемеш, че никога няма да разбереш

Беше хубав, тих следобед в един от ранните дни на лятото. Най-сетне се намирах на мястото, което десетилетия ме теглеше – и все се намираше някаква основателна причина да не стигна до него. Намирах се на място, на което знаех, че съм бил – и винаги съм знаел, че трябва да отида в този живот, стига само пак да порасна достатъчно. А може би това е самото доказателство за порасването, на прага на моето петдесетилетие, че

събрах вътре в мен силата и се озовах в Освиенцим.

И ето ме на това поле, на самите страшни релси при входа на лагера Освиенцим -Биркенау, в преддверието на лагера на смъртта. Нищо днес не подсказва ужаса оттогава – да, тухлените постройки, няколко бараки, полуразрушени комини, бодливата тел и дори релсите – съвсем като на филмите и снимките – са още тук. Самотен вагон е останал на релсите. И понеже краят на деня наближава, обичайната тълпа посетители е доста разредена, в огромното оградено пространство е спокойно и тихо. Юнската зеленина е отвоювала правото си да завладее всяко кътче от тази обезчестена земя. Слънцето изпраща през облаците последните си за деня лъчи към нея, меки и фокусирани точно като лъчистата божествена светлина, рисувана в картините на старите майстори. Опитвам се да снимам, но зная, че от снимките ми няма да се получи нищо. Не само защото не ми стига окото или ръката на великите художници, а и защото онова, което се случва дълбоко в душата ми, е тъй пронизващо, че сетивата ми в момента са като слепи за изливащата се от небесата светлинна милост.

Седя като вцепенен край онзи вагон и гледам невиждащо във високата трева, осеяна с дребни, юнски цветенца. Чувам и виждам, и усещам всичко от тогава.

Бях на това място. Това не е някаква родова памет

или илюзия от прекаленото вдълбочаване в темата – година след година съм чел, слушал, гледал всичко написано, заснето, показано. Година след година, една голяма част от съзнателния си живот, съм се опитвал да разбера. Изучил съм всички обяснения, твърдения, недоумения, теории, възможните и невъзможните, логичните и абсурдните, фактите и предположенията. От времето в училище неотстъпно съм следвал и тази важна нишка, тази свръхзадача, тази неотменима потребност да намеря някакво удовлетворяващо сърцето обяснение. Не на сърцето ми отсега – на сърцето ми оттогава. Научих се да прекрачвам в полусън границите от реалност към реалност, от живот в живот, защото възрастният човек тук беше длъжен да даде някакво обяснение на детето тогава, някаква малка тревичка разум или надежда, за която да може да се захване опустошената му и напълно неразбираща душа. Аз строях живота си успоредно с продължаващото отчаяне на това отдавна изличено от земната си форма малко същество, което продължаваше да пита и аз година след година се опитвах да му отговоря, да го освободя от страданието да не можеш да разбереш. Не от физическата болка,  физическата болка се беше стопила много преди отново да се появя на планетата на разумните хора, а от невъзможността да съвместя по какъвто и да било начин  преживяното с разумните хора.

От пълния отказ да приема онази съдба,

която е била, а няма как да е било да трябва да бъде.

И предишната вечер, стъпил за първи път в този си живот на полска земя, онова дълбоко усещане, че съм се завърнал у дома, много дълбоко, ме водеше неусетно в непознатия град по напълно познатите улици, макар и променени от новото време, от новите хора, преобразени и изчистени от метлата на времето, сега съвсем туристически. И аз, на външен вид напълно турист, вървях по тях и вървях из краткото си детство, из броените си детски дни, за които тогава още не знаех колко късо и жестоко са преброени, покрай тухлените снаги на сградите, които отчасти не бяха се променили, на места дори прозорците, дори надписите, дори цветовете, дори тротоарите си бяха същите. И аз пропусках като сляп онова, което тогава го нямаше – баровете, заведенията, информационните табла за посетители, дори колите, които тогава ги нямаше, и съвсем неусетно се оказах пред входа на стара кооперация, олющена тухлена постройка, малко встрани от туристическия маршрут, с характерния вътрешен двор, и все още изглежда обитавана. Беше се напълно стъмнило, уличните шумове не стигаха дотук и аз напълно затихнах. Това беше вратата на дома, мястото, където бях той и бях щастлив, преди да започне ужасът. Струваше ми се, че мога да натисна дръжката на вратата и да погледна напълно с очите оттогава,  с цялата невинност и спокойна наивност на едно малко дете, която в този живот ми беше отказана,

защото носех със себе си непоносимия товар на миналия…

Не зная колко дълго продължи  моментът на неподвижност, на прага на вратата от детството… А сега седях вцепенено край единствения останал вагон и несъзнавано полагах усилия, с цялата концентрация на енергия, която дълго отглежданото отчаяние беше събирало, да разреша този въпрос за себе си оттогава и за себе си отсега; да разреша на непоносимостта да си отиде. Толкова дълго събирана беше жаждата и вътре в мен полето да може да зарасне, летни треви и цветенца да могат да покрият пепелта, прахта и раните.

На другата сутрин щях да обикалям езерото, на дъното на което лежи утаена пепелта на хиляди човешки тела, може би прашинки и от моята – и щях да се опитвам да проникна в дълбокия, поглъщащ покой на водата на това малко, почти заблатено езеро. На другата сутрин щях да приседна в спокойната брезова горичка, там, където бях тичал, бях играл, само минути преди да ме отправят към на няколко десетки метра отдалечената, сега разрушена постройка, където са извършвали технологичния процес на умъртвяване и изпепеляване, последователно, методично, с висока производителност. От вечерта до сутринта щях да премина отново всичките малки стъпки на този малък човешки живот, които така не спираха да оттекват, стъпка по стъпка, в петте десетилетия от време днес. Нямаше в него много за разказване –

откъслечни кадри, недоумение, болка.

Нямаше в него много, но достатъчно, за да не иска да си отива.

Няколко снимки направих на това лятно небе, което сипеше божествената си милост с последните лъчи на слънцето, проникващи през гъстотата на облаците върху зеленото поле край Освиенцим. Небе и релси, небе и ограда, небе и остатъци от зидове. Това беше декорът на една среща, която трябваше да се състои. Дни по-късно попаднах в провинциално немско градче, едно от онези местенца, все още отдалечени от аутобаните и натиска на цивилизацията, които по някакъв начин са запазили баварския уют и подреденост. Разхождах се край зидовете на местната крепост, отново грееше слънце, небето беше синьо и изпъстрено с малки облачета, отново всичко беше обзето от вълшебството на лятото. И аз надничах към прозорчетата небе през отворите на  бойниците на крепостта и отново се опитвах да съчетая контрастите на миналото със спокойствието на вечността. Нещо се беше случило за тези денонощия на пътуване; за времето след това дълго пътуване, нещо беше вече друго в мен. Отново на прага между миналото и настоящето, бях разбрал, че има неща, за които просто няма да намерим обяснение. Нито в този живот, нито в някой друг. Това не беше знание, постигнато с мислене, а дълбоко наместване на пластовете в самите недра на душата, там, където границите между различните проявления не съществуват. Трябваше да минат твърде много години, за да се случи. Има събития и съдби, които ни връхлетяват без никакво обяснение, без да сме ги причинили, без да сме ги създали чрез мисъл, желание или вина. Това може да звучи малко различно от общопознатата теория за кармата, но всъщност не й противоречи. Ние се движим през малките прозорчета на дните си с цялата упоритост на мравчици, които искат непременно да пренесат товара на сламката върху гърба си до мравуняка. Но нещо по-голямо от нас понякога обръща товара ни, прави невъзможно намерението ни и желанието да продължим пътя си. То не може да бъде променено, нито разбрано. То не може да бъде подредено в логиката на нашите разбирания и обичайността на дните ни. То не може да бъде обяснено, не може да бъде оправдано, не може да бъде разтълкувано и подредено в схемата на нашите представи за света. То може да е по-голямо от нашите възможности за съпротива и оцеляване и тогава просто да приемем, че го има, но да приемем с приемане, не с опити за рационализиране на подсъзнателното ни отхвърляне, е единственият начин да се отстоим.

 

Текст и снимки на Любомир Розенщайн за списание Жената днес

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *