Неосъзнато тъжни жертви на индустрията на имитации
Неосъзнато тъжни жертви на индустрията на имитации
Рано през юни, в 6.30 сутринта Созопол още спи и това е времето, в което човек може да бъде в близост с морето. Все още плажът е пуст, заведенията и капанчетата затворени, отникъде не се носи музика. Все още има само пясък, вълни, изгрев – всичко останало е като останки от някаква цивилизация, която е населявала тези места и после внезапно ги е изоставила или предала в ръцете на гларусите и котките. Усещане за природа и древно спокойствие излъчват и пясъкът, и маковете при скалите, и старите зидове, и тихите дървени къщи.
В такива мигове разбираш смисъла на думата отдих –
от-дих, време да спреш дори диханието си,
да забравиш, да останеш напълно в тишината. И когато това се случи, то започва да подхранва, по някакъв напълно необясним за нас, рационалните, начин и тялото, и душата. В мига на отдалечаването и неподвижността спират мислите, изчезват тревогите; равномерният плисък на вълните, толкова спокойни и светли по изгрев, изравнява и изглажда всяко дълго събирано напрежение, отмива страховете, утаява и разнася стреса на всекидневието. Това е времето, което от-пуска:
отпуска е още една от думите, чието значение отдавна подминаваме или подменяме.
Да бъдем пуснати от всичко, което носим – да пуснем товарите на делника, стягането, припирането, безкрайните списъци със задачи за свършване, усилието и тягостното усещане за несправяне, за притискане, за скорост и натиск… Буквално – да можем да възстановим собствените си граници, да се върнем в естественото си състояние, в естественото състояние на стъпалата, които ходят боси по мокрия пясък, леко затъват и оставят много мимолетни стъпки, и могат да различат докосването на мидените черупки, докосването на водораслото, докосването на леките пръски вода при самата граница между брега и морето… Да възвърнем радостта си да дишаме едновременно недостижимите инак въздух и свобода; въздух, пропит не с тежестта на прах и автомобилни газове, а с лекотата на облаци, въздушни и носени над простора на океаните; свободата, която ни позволява да бъдем отвъд наложения ни отнякъде, всъщност чужд ред на разбъркания зает ден и обратно в забравения от нас извечен ред на прилива и отлива, на изгрева и залеза, на лятото и природата. Това е встъпване обратно в кожата си, може би изсушена, може би опустошена от делника и уплашено свита; сега тя също може да се възражда в мекотата на утрото. И всяка минута от тази мекота лекува, и ни връща живота – клетка по клетка, частица по частица, песъчинка по песъчинка ни връща към себе си.
Но времето за лятната почивка е все по-рядко време за това. Все по-рядко намираме време за това, което ни е нужно наистина, а също и въпреки че живеем в епохата на като че ли неограничените възможности, все по-малко стават местата и миговете на планетата, в които е
още възможно да съпреживееш себевъзраждането си,
изправянето на смачканата от битието фигура обратно в тяло и дух на волен и изпълнен с пространство човек. Все по-малко стават тези места и мигове, уви, защото да ги подменяме с имитации се е превърнало в една от характеристиките на скрояваното от все повече имитации съвремие. И ние си казваме, че можем да намерим и купим всичко, можем да вземем самолет до всяка екзотична точка на петте континента, да си запазим хотел в бъчва, хотел на дърво, хотел с басейн и СПА в стаята и хотел в пещера или иглу, да похарчим много пари – ако сме сред щастливците да ги имаме, и това трябва да ни направи щастливци. Но вместо гарантираното непременно ощастливяване, все по-често се превръщаме в обикновено неосъзнати и неосъзнато тъжни жертви на индустрията на имитации, обещала да превърне отпуската ни в незабравимо и изпълващо преживяване. И се оказва, че така примамливото според каталога приключение или удоволствие, или наслаждение е поредната порция опустошаване; поредният опит да се купи нещо, което няма купуване.
Да, има неща, които нямат купуване. Колко трудно е да проумеем това в настоящето.
Само няколко часа по-късно улиците на малкото градче се превръщат в сергии. Всъщност, в една безкрайна сергия, която поглъща и тишината, и морето, и целия смисъл на това да бъдеш тук. Вземам катамарана за Несебър и така си извоювам още скъпоценни минути простор, съвсем истински простор върху люлеещата се палуба, където пейките са мокри, трябва да се държиш здраво и докато съзерцаваш бялата следа, всичко е просто и всичко остава свобода. Моторът шуми, ала не шумят мислите и ти си ведно с малкото корабче, напълно отдаден на морския необят. Открито море – макар и на границата на залива –
откритото море е онова, за което лодките са направени.
Но ние се тълпим по навик по пристанищата, правим го и в делник, правим го и в почивните дни, като просто заменяме географски едно претъпкано и застроено пристанище с друго…
Несебър ме посреща по обед и аз не съм готов да понеса тази среща. В себе си имам събрани достатъчно от силите на утрото, за да мога да премина през нея, без да я понеса – превръщам се в невидимо, въздушно облаче, което маневрира между масите. Сигурно защото денят не е съвсем за плаж, блъсканицата по улиците е неописуема; ако пък беше за плаж, същата блъсканица щеше да е просто на друго място. Малките улички са запълнени от непрекъснат поток, който, в търсене на някакво развлечение – и на някакво обяснение защо всъщност е тук – се спира от магазинче на магазинче, от лавка на лавка, от сувенир на сувенир, прави си безкрайно много селфита с телефончетата, щом някъде все още успее да се добере до прозорче синьо море, сякаш
като оправдание и като доказателство за смисъла.
Градчето, някога вълшебно в полуостровното си усамотение, в своята отдаденост на морето, сега е потъпкано и задушено от хилядите. А същинският сезон още не е започнал. И аз мога да разбера причината, подтикнала възползвалите се от слабостите на времето да превърнат едно от най-благословените ни крайбрежия в многоетажно бетонно свърталище и въргалище на отчаяни и загубени души. Но за ужаса на стореното не намирам оправдание. Не само защото така е напълно изчегъртано, постройка след постройка, всичко онова, което е море; всичко онова, което е лято. А и защото самото създаване на такова място се превръща в ускорител, в умножител на недъга на цивилизацията ни да продава, като подмамва и обещава лесни чудеса. Лесни чудеса чрез лесни удоволствия без сметка за истинската цена, нали изглеждат тъй евтини… Истинската цена – не тази от каталозите и сайтовете за почивки, а тази, която плащаме в себе си, след като се поддадем на обещанието. То е в природата ни на хора да искаме да получим лесно най-скъпото. И със скъпи пари да го плащаме, пак е затова, за лесното получаване – в готов пакет. Когато разопаковаме пакета, оказва се, в него съвсем отсъства онова, за което сме се надявали. Намираме само нещо непотребно, защото и без друго го имаме в изобилие – намираме усещането, че ни няма; че сме откъснати не просто от света на морето и пясъка, а и от самите себе си, въпреки и да изглежда, че се забавляваме. Оказваме се на място, където всъщност не искаме да сме; сред хора, с които всъщност не искаме да сме; заобиколени от шум и недостиг на въздух, от които сме имали нужда да избягаме и без спасителен пояс.
Мисля си над това, докато задържам с труд равновесие на един крак на стъпалото на претъпкания автобус за Бургас. Шофьорът подминава следващите спирки, защото автобусът също не е подготвен за толкова хора, за толкова тълпа. Когато има слизащи, кондукторката се провиква да спре и някой успява да се разтовари след сложни маневри. Как се случи, че приехме това за нормално?
Това ли е, за което мечтаеш в мъгливите вечери на ноември?
Това ли е картината, която си представяш, докато газиш сутрешната киша на зимните тротоари? Това ли е, което усещаш, когато искаш да си представиш щастието и светлините на лятото в тъмните януарски делници? Закъде пътува този натъпкан с летовници автобус? Закъде, наистина, пътуваме – устремени летовници, които, подобно на автомати, се насочваме към лятното море и се опитваме да си повярваме, че няма да останем разочаровани. Че този път ще си струва и ще сме успели да си извоюваме мигове, които си струват спомена. От онези, към които да се връщаме в своето вътрешно кино отново и отново, във всеки момент, в който се почувстваме неспокойно, неуютно, недобре. От онези мигове, които притежават магическата способност да лекуват само чрез припомняне.
Тази сутрин на созополския бряг беше още възможно да стигна до един от тях. Сигурно защото беше много рано.
Текст и снимки на Любомир Розенщайн за списание Жената днес