Ако сме само фигурки в птичата игра…
Рано сутрин, преди още да го превземат хората, този град е град на птиците. Вървя по улицата, по която преди мен е минал само млекарят – познавам следите му, бутилките мляко, оставени пред вратите. Сякаш светът е започнал отново и хората тепърва ще се заселват… или предстои да бъдат родени в тези часове и някой вече се е погрижил млякото да е тук.
Може би птиците си играят на някаква виртуална игра… Може би те сега обсъждат от кои врати да излязат хора, накъде да тръгнат, как ще се разбързат, дали ще се качат на колите си или ще чакат автобуси… Може би птиците… са непознатия ни още владетел на хаоса, който ще завърти още един път колелото на деня за многомилионното човешко стълпотворение, което наричаме град… На всеобхватния си птичи компютър изчисляват сега какво ще се случи днес в света на хората, а ние си мислим, че сами всичко сме програмирали…
Нашите делници… са може би водени от птичия хор на зазоряване… Ние си мислим, че когато денят започва, вече сме го подредили. Но самата истина е, че никой от нас няма никаква представя какво ще му донесат следващите часове… Накъде ще го отведе пътят, след като затвори външната врата… и дали ще я отвори пак въобще… дали и в края на този ден ще има завръщане… Докато още спим, може би птиците обмислят това…
Вслушвам се в хора им, който всъщност не е хор, гласовете са толкова различни, и се питам дали точно това или онова птиче писукане не решава моята човешка съдба… Ако сме само фигурки в птичата игра… Първите коли пресичат мислите ми и тишината и не зная дали не го посрещам с облекчение… Денят започва. Гласовете не птиците ще стават все по-незабележими. Днес няма да забравя, че ги има по клоните над нас. Че са тук.
текст за Public Republic