Видение на зазоряване

Опитвам по всякакъв начин да задържа в кадър леките изпарения, които се надигат над езерото при зазоряване. Все не успявам. Пробвам различни настройки на техниката, въртя се около брега, приклякам, снимам, снимам, но нищо от кадрите не се приближава по никакъв начин до онова, което искам да се види на снимката. Събуждането на езерото. Тихото раздвижване на водата, която се готви да посрещне слънцето. Лъчите светлина са още високо над водната повърхност, езерото остава в сумрак, но като че ли с кожата си започва да усеща пристигането на изгрева и намира начин да му отговори, да го приветства, да започне да се разтваря и да се слива със слънцето на утрото... Сякаш езерото се опитва да се изкачи към небето в този миг, да се изтегли  нагоре, д а се издигне, само да стигне по-близо, по-скоро до светлината... И там, на границата, малко над водата и под небето, само в кратките минути при зазоряване, се разстила едно второ, ефирно езеро, почти водно, почти въздушно, съвсем невидимо за обектива ми, толкова вълшебно... 	Прибирам фотоапарата и просто сядам на мократа трева. Може да е видение това излизане на езерото от нощта, това тихо обяснение в нетърпелива любов към слънцето... В тези мигове разбирам приказките за русалки и феи, за горски духове и за живот отвъд онзи, който сме свикнали да документираме. В тези мигове си припомням, че в живота има събития-видения, които няма как да бъдат документирани. И които няма смисъл да се опитваме да задържим, да съхраним, да приковем на стената на спомените. Те просто ще отлетят с цялата лекота на мига на границата... Ще оставят само един полъх в нас... Една глътка зазоряване - за да започнем отново да дишаме.

Опитвам по всякакъв начин да задържа в кадър леките изпарения, които се надигат над езерото при зазоряване. Все не успявам. Пробвам различни настройки на техниката, въртя се около брега, приклякам, снимам, снимам, но нищо от кадрите не се приближава по никакъв начин до онова, което искам да се види на снимката. Събуждането на езерото. Тихото раздвижване на водата, която се готви да посрещне слънцето.

Лъчите светлина са още високо над водната повърхност, езерото остава в сумрак, но като че ли с кожата си започва да усеща пристигането на изгрева и намира начин да му отговори, да го приветства, да започне да се разтваря и да се слива със слънцето на утрото… Сякаш езерото се опитва да се изкачи към небето в този миг, да се изтегли нагоре, д а се издигне, само да стигне по-близо, по-скоро до светлината…

И там, на границата, малко над водата и под небето, само в кратките минути при зазоряване, се разстила едно второ, ефирно езеро, почти водно, почти въздушно, съвсем невидимо за обектива ми, толкова вълшебно…

Прибирам фотоапарата и просто сядам на мократа трева. Може да е видение това излизане на езерото от нощта, това тихо обяснение в нетърпелива любов към слънцето…

В тези мигове разбирам приказките за русалки и феи, за горски духове и за живот отвъд онзи, който сме свикнали да документираме. В тези мигове си припомням, че в живота има събития-видения, които няма как да бъдат документирани. И които няма смисъл да се опитваме да задържим, да съхраним, да приковем на стената на спомените. Те просто ще отлетят с цялата лекота на мига на границата… Ще оставят само един полъх в нас… Една глътка зазоряване – за да започнем отново да дишаме.

 

Текст за public republic

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *