За планината и тишината

ТИШИНАТА е нещо, което не може да се обхване с думи. Планината е този символ и това място, където тишината все още съществува в нашия свят, в който шумът е прекалено много. Шумът става все повече и повече – не само шумът отвън, но също шумът вътре в нас самите: шум от мисли, от желания, от емоции, от стремления, от преживявания; от всичко онова, което ни казват и от всичко, което ние си казваме на себе си. От шума като че ли няма избавление. Но ето – има едно място, където – когато човек буквално се откъсне за малко от всекидневния си свят, започва да се връща към възможността да чуе тишината. Това място е планината.

Тук можете да свалите пълен каталог на изложбата „Рила. Живата планина“ на Любомир Розенщайн, ако искате да поръчате картина от нея: Пълен каталог на изложбата

ВСЕКИ ОТ НАС Е ЕДНО НЕБЕ, намерило земя – едно небе, което е попаднало на земята, но въпреки това иска да продължава да бъде себе си. Това е много трудно днес. Но в планината е възможно. Тя не е някаква фантастична планета, която можем да измислим за себе си и да си повтаряме, че сме на нея, докато сме на нашата земна планета. Планината е онова късче от нас самите или дълбоко вътре в нас самите, онова живо късче небе в нас, до което ние сме загубили достъпа си – или препречваме достъпа си – с твърде много шум, с твърде много мисли, с твърде много неща, но към което дълбоко в себе си сме жадни да се завръщаме. И когато успеем, продължаваме пак да сме на нашата си планета в ниското с нейните хубави и лоши неща, но знаем, че във всеки един момент можем за миг да отстъпим встрани, да наблюдаваме онова, което става като зрители и да обмислим защо ни се случва това, къде се намираме в момента и накъде да тръгнем оттук нататък. Тази глътка въздух ни прави свободни и също така повече хора, защото ни дава повече избори и повече възможни пътеки.

ТАКА Е И В ПЛАНИНАТА – човек има много различни пътеки за да стигне върха. Важното е обаче, дори когато върхът не се вижда, когато всичко е покрито с мъгла, когато е тъмно, когато има буря, да не забравяш, че върхът е там, целта е там и има път към нея. И това зависи от нас самите, то е въпрос на личен избор. Дали ще останем завинаги в ниското, да се лутаме в гората, в тъмницата и да казваме – не, няма нищо друго – или ще тръгнем нагоре, ще се опитаме, ще се осмелим да направим крачките. Колкото по-нагоре крачим, толкова по-широк хоризонт се отваря и толкова повече възможности изникват пред нас. Случват се повече интересни неща и най важното – започва да идва повече светлина, защото известно е, върховете са по-нависоко, по-близо до небето, до слънцето, до универсалната, вселенска светлина, от която и ние дълбоко в себе си сме направени. Тъй че изкачвайки се нагоре, ние се изкачваме и към себе си самите. Това е нещо, което знае всеки, който се е изкачвал до някой планински връх.

ЧОВЕК СЕ ГУБИ ПРЕЗ ЦЯЛОТО ВРЕМЕ, не само в планината, затова е хубаво да не забравя вътрешния си компас, да помни накъде е тръгнал. Тогава колкото и да се е загубил, все ще си намери път. Дори и да не е този път, който е замислил в началото, дори да е по заобиколен, по труден, по-стръмен; дори и да е път, който, изглежда, не може да бъде преминат. Но, случва се, човек минава и по такива пътища, по които никой преди него не е минавал.

ОБИЧАЙНОТО СЪСТОЯНИЕ НА НАШЕТО СЪЗНАНИЕ е скачащо – мисли, които не спират, емоции, които изплуват някъде от дълбините, без изобщо да си даваме сметка откъде и защо точно в този момент, обхващат ни изцяло, завладяват ни, карат ни да правим или да казваме неща и след това също така неразбираемо за нас избледняват и си отиват. По същия начин мислите прииждат една след друга като вълни, завладяват ни, заливат ни и в следващия момент си отиват, отстъпват място на друга мисъл. Още древвните са оприличавали човешкото мислене на скачаща от клон на клон маймуна. Днес клоните , дразнителите, мисловното съдържание станаха прекалено много и ние сме буквално зарити, много трудно е да спреш, да се откъснеш за малко. Да влезеш в само една мисъл или само в едно чувство, преживяване. В този огромен шум, който ни съпътства в момента, човек като че ли има нужда от помощник. Като че ли има нужда от нещо като внезапната спирачка за да спре за малко влака и да се озърне. Когато си в планината, виждаш едно друго квадратче реалност от това, на което си свикнал. Започваш постепенно да установяваш връзка с това квадратче и да се сливаш с него и това вече е наистина променено състояние на съзнанието. Когато започнеш да се сливаш с нещо, което е извън теб като такъв, какъвто се възприемаш, променяш представите за собствените си граници. Ние, долу в ниското, сме свикнали прекалено много да се ограждаме, да се отделяме и да се самоопределяме, но горе започваш да се възприемаш като част от планината и планината като част от себе си, себе си като част от един връх и върха като част от себе си. И попадаш в други измерения. Това не може да се обясни и предаде с думи, там думите са излишни.

 

ДУМИТЕ са за нас хората източник и възможност да изразяваме себе си, да постигнем контакт с другите, но също така са и опасен инструмент. Първо са много изхабени и второ, думите имат разминаващи се значения. В тях всеки от нас влага нещо, което другият може би не – и затова опитът да постигнем контакт с другите с помощта на думите обикновено от самото начало е предобречен на неуспех. Ние успяваме да покрием общото си съдържание със съдържанието на хората около нас само в някакъв процент и много голяма част от нас остава неизказана или пък изказана и неразбрана, или недоразбрана… Това е опасността в думите – това, че са прекалено много и колкото повече са, толкова по-малко носят в себе си. Тук е предимството на тишината.

НИЕ СМЕ МНОГО УСТОЙЧИВИ В СОБСТВЕНИТЕ СИ ГРАНИЦИ, особено в нашето време – много искаме да се отграничим, да заградим колкото се може повече от себе си и около себе си – и имаме чувството, че това ни прави по-силни, по-големи, по-важни, по-съществени. И така е, защото ни липсва това постоянно усещане за връзката с всичко – със светлината, с тишината, с космоса. Колкото повече я няма тази връзка, толкова повече искаме да ограждаме и да заграждаме, и да се обграждаме, и да трупаме от всичко – вещи, думи, понятия, титли, каквото и да е… Да трупаме неща, с които, вярваме, осмисляме живота си и осмисляме себе си , ставаме по-значими и по-важни… Но да търсиш смисъла на живота в ограждането, неминуемо води до отчаяние. Колкото и да успееш да се ограждаш… Смисълът, отговорът е на друго място и по-лесно може да се стигне до него там, в просторите на планината. Колкото по-високо в планината, толкова по-лесно – толкова по близо до корена на отговора на този въпрос. Въпрос, който всеки от нас си задава – кой съм аз, защо съм аз на тази земя, и който за съжаление прекалено много хора си задават твърде късно в живота си.

АКО ЧОВЕК ЗАТВОРИ ОЧИ за малко и се вгледа в това, което върви в момента в неговото вътрешно кино, ще срещне хаос от накъсани моменти, реклами, шум, викове, картини… Едва когато започнем да поставяме ред в хаоса, да отваряме, в началото макар и малки секунди за тишина, дори за тъмен екран в киното – малки секунди, в които нищо не се случва, просто телевизорът е изключен, тогава започваме полека лека да подреждаме в себе си. Да осъзнаваме всичко, което сме натрупали през годините и да му придаваме нов смисъл. Да разбираме защо всичко това е в нас и каква част от него можем да ползваме, за да бъдем успешни в живота си напред, а каква част просто няма нужда да носим повече, да показваме повече на екрана и по този начин да се самоизмъчваме, да се чувстваме зле… нещо, което много хора правят всекидневно. Страхът, тъгата, чувството на отритнатост или гневност -, всичко това си има своите корени точно в тези малки кадри и последователности от кадри, малки филмчета, които някога някъде сме записали и продължаваме да гледаме, да преживяваме и да бъдем част от тях. Но за да можем да започнем да се освобождаваме, трябва да се докоснем до тишината. Тогава узнаваме, че не сме длъжни да присъстваме през цялото време в шума и че ние имаме избор. Способни сме да решаваме за себе си какво е в нас – във всеки момент – каква мисъл, чувство, желание, посока. Те идват в нас автоматично някъде от дълбокото, но ние можем да спрем този автоматизъм, да го променим и да управляваме себе си. Тишината ни дава първо внезапната спирачка, а след това получаваме и всички инструменти за управление и можем да водим влака на живота си. В съответствие с общия разумен ход на вселената.

Текст за списание „Алтернатива“

Тук можете да свалите пълен каталог на изложбата „Рила. Живата планина“ на Любомир Розенщайн, ако искате да поръчате картина от нея: Пълен каталог на изложбата

ЙОГА И ПЛАНИНА
за вътрешно въздигане, освобождаване
и развитие на съзнанието
със специално участие на
ЛЮБОМИР РОЗЕНЩАЙН
25-27 юли 2014 г. – Мальовица, Рила