За планината и тишината

ТИШИНАТА е нещо, което не може да се обхване с думи. Планината е този символ и това място, където тишината все още съществува в нашия свят, в който шумът е прекалено много. Шумът става все повече и повече – не само шумът отвън, но също шумът вътре в нас самите: шум от мисли, от желания, от емоции, от стремления, от преживявания; от всичко онова, което ни казват и от всичко, което ние си казваме на себе си. От шума като че ли няма избавление. Но ето – има едно място, където – когато човек буквално се откъсне за малко от всекидневния си свят, започва да се връща към възможността да чуе тишината. Това място е планината.

Снимка от изложбата "Рила. Живата планина" на Любомир Розенщайн

Фотография от изложбата „Рила. Живата планина“ на Любомир Розенщайн


Тук можете да свалите пълен каталог на изложбата „Рила. Живата планина“ на Любомир Розенщайн, ако искате да поръчате картина от нея: Пълен каталог на изложбата


ВСЕКИ ОТ НАС Е ЕДНО НЕБЕ, намерило земя – едно небе, което е попаднало на земята, но въпреки това иска да продължава да бъде себе си. Това е много трудно днес. Но в планината е възможно. Тя не е някаква фантастична планета, която можем да измислим за себе си и да си повтаряме, че сме на нея, докато сме на нашата земна планета. Планината е онова късче от нас самите или дълбоко вътре в нас самите, онова живо късче небе в нас, до което ние сме загубили достъпа си – или препречваме достъпа си – с твърде много шум, с твърде много мисли, с твърде много неща, но към което дълбоко в себе си сме жадни да се завръщаме. И когато успеем, продължаваме пак да сме на нашата си планета в ниското с нейните хубави и лоши неща, но знаем, че във всеки един момент можем за миг да отстъпим встрани, да наблюдаваме онова, което става като зрители и да обмислим защо ни се случва това, къде се намираме в момента и накъде да тръгнем оттук нататък. Тази глътка въздух ни прави свободни и също така повече хора, защото ни дава повече избори и повече възможни пътеки.

Фотография от изложбата "Рила. Живата планина" на Любомир Розенщайн

Фотография от изложбата „Рила. Живата планина“ на Любомир Розенщайн

ТАКА Е И В ПЛАНИНАТА – човек има много различни пътеки за да стигне върха. Важното е обаче, дори когато върхът не се вижда, когато всичко е покрито с мъгла, когато е тъмно, когато има буря, да не забравяш, че върхът е там, целта е там и има път към нея. И това зависи от нас самите, то е въпрос на личен избор. Дали ще останем завинаги в ниското, да се лутаме в гората, в тъмницата и да казваме – не, няма нищо друго – или ще тръгнем нагоре, ще се опитаме, ще се осмелим да направим крачките. Колкото по-нагоре крачим, толкова по-широк хоризонт се отваря и толкова повече възможности изникват пред нас. Случват се повече интересни неща и най важното – започва да идва повече светлина, защото известно е, върховете са по-нависоко, по-близо до небето, до слънцето, до универсалната, вселенска светлина, от която и ние дълбоко в себе си сме направени. Тъй че изкачвайки се нагоре, ние се изкачваме и към себе си самите. Това е нещо, което знае всеки, който се е изкачвал до някой планински връх.

Фотография от изложбата "Рила. Живата планина" на Любомир Розенщайн

Фотография от изложбата „Рила. Живата планина“ на Любомир Розенщайн

ЧОВЕК СЕ ГУБИ ПРЕЗ ЦЯЛОТО ВРЕМЕ, не само в планината, затова е хубаво да не забравя вътрешния си компас, да помни накъде е тръгнал. Тогава колкото и да се е загубил, все ще си намери път. Дори и да не е този път, който е замислил в началото, дори да е по заобиколен, по труден, по-стръмен; дори и да е път, който, изглежда, не може да бъде преминат. Но, случва се, човек минава и по такива пътища, по които никой преди него не е минавал.

Фотография от изложбата "Рила. Живата планина" на Любомир Розенщайн

Фотография от изложбата „Рила. Живата планина“ на Любомир Розенщайн

ОБИЧАЙНОТО СЪСТОЯНИЕ НА НАШЕТО СЪЗНАНИЕ е скачащо – мисли, които не спират, емоции, които изплуват някъде от дълбините, без изобщо да си даваме сметка откъде и защо точно в този момент, обхващат ни изцяло, завладяват ни, карат ни да правим или да казваме неща и след това също така неразбираемо за нас избледняват и си отиват. По същия начин мислите прииждат една след друга като вълни, завладяват ни, заливат ни и в следващия момент си отиват, отстъпват място на друга мисъл. Още древвните са оприличавали човешкото мислене на скачаща от клон на клон маймуна. Днес клоните , дразнителите, мисловното съдържание станаха прекалено много и ние сме буквално зарити, много трудно е да спреш, да се откъснеш за малко. Да влезеш в само една мисъл или само в едно чувство, преживяване. В този огромен шум, който ни съпътства в момента, човек като че ли има нужда от помощник. Като че ли има нужда от нещо като внезапната спирачка за да спре за малко влака и да се озърне. Когато си в планината, виждаш едно друго квадратче реалност от това, на което си свикнал. Започваш постепенно да установяваш връзка с това квадратче и да се сливаш с него и това вече е наистина променено състояние на съзнанието. Когато започнеш да се сливаш с нещо, което е извън теб като такъв, какъвто се възприемаш, променяш представите за собствените си граници. Ние, долу в ниското, сме свикнали прекалено много да се ограждаме, да се отделяме и да се самоопределяме, но горе започваш да се възприемаш като част от планината и планината като част от себе си, себе си като част от един връх и върха като част от себе си. И попадаш в други измерения. Това не може да се обясни и предаде с думи, там думите са излишни.

 

Фотография от изложбата "Рила. Живата планина" на Любомир Розенщайн

Фотография от изложбата „Рила. Живата планина“ на Любомир Розенщайн

ДУМИТЕ са за нас хората източник и възможност да изразяваме себе си, да постигнем контакт с другите, но също така са и опасен инструмент. Първо са много изхабени и второ, думите имат разминаващи се значения. В тях всеки от нас влага нещо, което другият може би не – и затова опитът да постигнем контакт с другите с помощта на думите обикновено от самото начало е предобречен на неуспех. Ние успяваме да покрием общото си съдържание със съдържанието на хората около нас само в някакъв процент и много голяма част от нас остава неизказана или пък изказана и неразбрана, или недоразбрана… Това е опасността в думите – това, че са прекалено много и колкото повече са, толкова по-малко носят в себе си. Тук е предимството на тишината.

Снимка от изложбата "Рила. Живата планина" на Любомир Розенщайн

Снимка от изложбата „Рила. Живата планина“ на Любомир Розенщайн

НИЕ СМЕ МНОГО УСТОЙЧИВИ В СОБСТВЕНИТЕ СИ ГРАНИЦИ, особено в нашето време – много искаме да се отграничим, да заградим колкото се може повече от себе си и около себе си – и имаме чувството, че това ни прави по-силни, по-големи, по-важни, по-съществени. И така е, защото ни липсва това постоянно усещане за връзката с всичко – със светлината, с тишината, с космоса. Колкото повече я няма тази връзка, толкова повече искаме да ограждаме и да заграждаме, и да се обграждаме, и да трупаме от всичко – вещи, думи, понятия, титли, каквото и да е… Да трупаме неща, с които, вярваме, осмисляме живота си и осмисляме себе си , ставаме по-значими и по-важни… Но да търсиш смисъла на живота в ограждането, неминуемо води до отчаяние. Колкото и да успееш да се ограждаш… Смисълът, отговорът е на друго място и по-лесно може да се стигне до него там, в просторите на планината. Колкото по-високо в планината, толкова по-лесно – толкова по близо до корена на отговора на този въпрос. Въпрос, който всеки от нас си задава – кой съм аз, защо съм аз на тази земя, и който за съжаление прекалено много хора си задават твърде късно в живота си.

Снимка от изложбата "Рила. Живата планина" на Любомир Розенщайн

Снимка от изложбата „Рила. Живата планина“ на Любомир Розенщайн

АКО ЧОВЕК ЗАТВОРИ ОЧИ за малко и се вгледа в това, което върви в момента в неговото вътрешно кино, ще срещне хаос от накъсани моменти, реклами, шум, викове, картини… Едва когато започнем да поставяме ред в хаоса, да отваряме, в началото макар и малки секунди за тишина, дори за тъмен екран в киното – малки секунди, в които нищо не се случва, просто телевизорът е изключен, тогава започваме полека лека да подреждаме в себе си. Да осъзнаваме всичко, което сме натрупали през годините и да му придаваме нов смисъл. Да разбираме защо всичко това е в нас и каква част от него можем да ползваме, за да бъдем успешни в живота си напред, а каква част просто няма нужда да носим повече, да показваме повече на екрана и по този начин да се самоизмъчваме, да се чувстваме зле… нещо, което много хора правят всекидневно. Страхът, тъгата, чувството на отритнатост или гневност -, всичко това си има своите корени точно в тези малки кадри и последователности от кадри, малки филмчета, които някога някъде сме записали и продължаваме да гледаме, да преживяваме и да бъдем част от тях. Но за да можем да започнем да се освобождаваме, трябва да се докоснем до тишината. Тогава узнаваме, че не сме длъжни да присъстваме през цялото време в шума и че ние имаме избор. Способни сме да решаваме за себе си какво е в нас – във всеки момент – каква мисъл, чувство, желание, посока. Те идват в нас автоматично някъде от дълбокото, но ние можем да спрем този автоматизъм, да го променим и да управляваме себе си. Тишината ни дава първо внезапната спирачка, а след това получаваме и всички инструменти за управление и можем да водим влака на живота си. В съответствие с общия разумен ход на вселената.

Текст за списание „Алтернатива“

Тук можете да свалите пълен каталог на изложбата „Рила. Живата планина“ на Любомир Розенщайн, ако искате да поръчате картина от нея: Пълен каталог на изложбата

ЙОГА И ПЛАНИНА
за вътрешно въздигане, освобождаване
и развитие на съзнанието
със специално участие на
ЛЮБОМИР РОЗЕНЩАЙН
25-27 юли 2014 г. – Мальовица, Рила

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *