Бхагаватгита за 21 век: Глава първа. Нечутият грохот на отчаянието

„Повечето хора прекарват живота си в тихо отчаяние. Тъй нареченото примирение всъщност е непреодолимо отчаяние.“
Уолдън или Живот в гората
Хенрих Дейвид Торо

Когато Торо пише думите си за тихото отчаяние в Уолдън, светът на съвременната ни цивилизация, такава каквато я познаваме и изживяваме днес, тепърва се заражда. Избирайки горското усамотение, Хенрих Дейвид Торо успява да чуе нещо, което тепърва ще се умножава и съзрява – тихото отчаяние на човечеството от объркания път. Близо двеста години по-късно отчаянието вече съвсем не е тихо. Но пак не се чува, защото просто е удавено във все по-нарастващия шум.


Шумът вече ни преследва и атакува отвсякъде и отнема дори последните кътчета тишина в нас. Само преди две-три десетилетия все още беше възможно, дори в големия град, да останеш за малко на тихо. Днес отвсякъде всичко шуми, бръмчи, бучи, трещи, гърми, вика, тропа. Автомобили, самолети, машини, мотори, реклами, музика, хора – един непрекъснат какофоничен хор, на чието въздействие сме изложени на практика денонощно. И ние обикновено не се съпротивляваме на всичките тези шумове, напротив, внасяме всеки своя дан те да стават все по-високи, все по-гръмогласни, все по-всеобемащи. Шумно ставаме и шумно затваряме вратите, шумно влизаме и излизаме, шумно мислим и говорим, шумни сме в мрежата и в магазина, шумни сме да бъдем важни и успяващи, защото иначе няма да ни забележат, няма да присъстваме… Да бъдем шумни се е превърнало в общопризнатото доказателство затова, че сме живи. Доказателство за другите, но доказателство и за нас самите. Страхът да не изчезнем, да не се разтворим в незабелязаност, ни прави още по-шумни – сякаш смисълът на това да сме хора е да създаваме някакъв шум. Всъщност удобно прикритие, в което да давим тревогата си. Дори вътре в нас, шумът от безспирните мисли и вътрешни гласове, които в повечето случаи са наистина само шум, заглушава истинските гласове, истинските чувства и усещания, които трябваше да сме доловили и чули. А това, което се случва вътре в нас, то е същото, което се случва отвън.

Близо двеста години след Торо отчаянието вече не шепне. То вика и ехото от този вик се долавя отвсякъде. Водата е отровена, въздухът замърсен, земята – напълнена с боклуци, горите изкоренени, растителните и животинските видове изтребени, тревата залята в бетон, храната заместена с химия, болниците все повече и все по-пълни, климатът променен, ледовете разтопени, океаните залети с найлонови торбички и пластмасови бутилки, хоризонтите застроени и окончателно бетонирани, планините разсечени, езерата – загубили живота и чистотата си. И това е отвън – а вътре в нас същото: водата отровена, въздухът замърсен, земята – напълнена с боклуци… Болката е повече. Отчаянието крещи, а ние отказваме да го чуем. Депресия, агресия, тероризъм, атентати, войни, насилие, алкохол, наркотици, риалити, бягства, лъжа, манипулация, демагогия – отчайващи, толкова пусти опити да спрем в себе си крясъка на отчаянието.
Това ли са звуците на едно щастливо човечество, което живее в най-богатата си, в най-успешната си епоха?

12
Тогава, за да насърчи Дурьодхана,
сам Бхишма — праотецът прославен
протръби с бойната раковина
и лъвски възторжен рев се разнесе.

13
И раковини, и барабани,
тимпани, рогове и литаври
внезапно отвсякъде зазвучаха
като ужасен небесен грохот.

Бхагаватгита е книга за битката да бъдем хора. Всичко започва на полето на битката, на полето, на което се намираме всеки ден. И да, ние можем да се разсейваме, да си измисляме шумове, оправдания и занимания, да си представяме, че не сме на бойното поле, а сред приятния оазис на нескончаемите удоволствия и малки житейски радости… Можем да отблъскваме и отричаме собственото си отчаяние от това, че отказваме да влезем в битката; да го потискаме и заглушаваме с поредните отпуска, пътуване, пазаруване, придобивка, приятна вечеря, разсейване, връзка… Но то не спира да вика в нас и ако продължаваме да отказваме да го чуем днес, утре неминуемо ще се изправи пред нас – внезапно и като ужасен небесен грохот. Думи на ясно послание и предсказание, чиято непреодолимост започва да се сбъдва.

Внезапно и като ужасен небесен грохот. Колкото и да сме отказвали до този момент, ще бъдем принудени да се спрем, да се огледаме, да разберем къде се намираме и какво се иска от нас. Грохотът на отчаянието е знак за избухването на вътрешната криза, причинена от твърде дългото бягство от себе си. Криза, която или напълно ни разрушава и отнася, или ни преражда в човешки – този път наистина човешки същества. Криза, която днес се превръща, освен в съдба на повечето отделни хора, и в съдба на човечеството.

Медитация на бойната раковина

Седни на тихо място, затвори очи. Най-напред обърни внимание на звуците отвън – на всеки шум или глас, който достига отдалеч или близо в стаята. Отбелязвай всеки звук, за момент съсредоточавай вниманието си върху него, усилвай го докрай в себе си и ще забележиш, че така той загубва значение, престава да ти пречи или да те дразни, сякаш просто се разтваря в тишината… Когато нито един звук не е пропуснат като че ли отвън става напълно тихо. Тогава е време да се насочиш към думите и звуците в главата си. Обичайно за нашето време е, че вътре в нас почти денонощно бучат и буботят едновременно много мисли, изречения, гласове… Най-първо си постави задачата да ги сортираш, да ги отделиш един от друг, от може би общия неразбираем шумов фон да започнеш да разграничаваш различните съставни части… Това могат да са неща, които в този момент казваш на себе си и неща, които си чул, съзнателно или не, скоро или по-отдавна. Това могат да бъдат познати гласове и мелодии. Отдели време да настроиш вътрешното си радио така, че да можеш да ги чуваш сега един по един. Какъв е смисълът на онова, което чуваш – ако има смисъл и кой е гласът, който го изговаря. Фокусирай вниманието си към всеки елемент за да можеш да разглобиш картината на вътрешния шум и ако в нея има дразнещи съставки, можеш просто да намалиш силата на звука, докато една по една и те утихнат, престанат да имат значение… Когато и вътре стане достатъчно тихо, насочи се към звуците на тялото си… Може би звукът на въздуха, който навлиза в дихателните пътища или някакъв звук в корема, или звукът от биенето на сърцето. Просто отбележи всеки телесен, физически звук, дори и най-тихия, който можеш да доловиш. Когато и тези звуци са регистрирани, всичко вътре утихва… И сега можеш да потърсиш в себе си един съвсем друг вид звук, за съществуването на който може би не си предполагал, а може би ти напомня нещо, което си чувал като малко дете… Той идва обикновено откъм ушите и прилича на свиренето на раковина, на докосването на рапан до ухото, може би съвсем тихичко в началото. Но когато нищо не го смущава, този звук започва да набира сила, става все по-уверен, все по-водещ. В началото на практиката е напълно достатъчно да стигнеш дотук. Когато затвърдиш предходните етапи, можеш да започнеш да се учиш да се отпускаш по този звук, да се оставяш да те отведе към други звуци, друг опит и други знания… към други пътешествия…може би такива, които съвсем не могат да се опишат с думи…

Всички цитати от Бхагаватгита са по официалния български превод на Йорданка Благоева и Владимир Левчев.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *