Бхагаватгита за 21 век: Глава втора. ЙОГА Е ТРАНСФОРМАЦИЯ НА ОТЧАЯНИЕТО

Но отчаянието е тук. И ако на пръв поглед изглежда само, че го изпитваме, защото от прещедрата кошница на времето не сме успели да вземем толкова, колкото съседа; да заграбим тъй много, колкото героите на телевизията и лъскавите списания; да натрупаме безмера на бизнесмафиотите и другите водещи личности на епохата, то всъщност отчаянието не произхожда от сравнението на различните потребителски кошници и кой какво е успял да придърпа. Това е различно чувство, нарича се завист, изключително е популярно днес и е често маскирано като отчаяние. Обаче истинският корен на отчаянието се намира на съвсем друго място, много по-дълбоко, често напълно непристъпно през закоравелите стени на душите ни. Невидимо за нас, то расте в нас и ни разрушава.

Втората глава на Бхагаватгита е посветена на корена на отчаянието. В нашата цивилизация на положителните стойности да сме отчаяни е нещо еднозначно лошо, защото поражда униние, а то пречи на успеха и усърдието в натрупването на блага и богатства. Но за Арджуна отчаянието е началната точка към събуждането; отправният пункт, в който болката го принуждава да поеме трудния път към вътрешното търсене. Само чрез отчаянието човек може да разбере, че има свят отвъд света на нашите действия, който сме приели за единствен за нас. Само отчаянието има силата да те накара да търсиш начини да се провреш през мъглата на заблудите, днес по-гъста отвсякога, и да проумееш, че оставайки в нея си обречен; превръщаш се в жертва, която никога няма да види хоризонта. Подобно на всяка емоция, отчаянието е резервоар на енергия, но докато другите емоции имат способността да променят действията ни във външната среда, то отчаянието е мета-емоция: чрез него можеш да промениш отношението си към външната среда, към всички останали емоции, към всички мотиви, подтици и действия. Там, в средата на бойното поле, Арджуна дава израз на онова, което дълго е било прикрито в него – и така предопределя хода на битката. Йога е процесът на трансформация на отчаянието в ново разбиране за света.

Именно в това е и шансът на нашата епоха. Колкото повече затъваме в блатото на съчиненото от нас материално ощастливяване, колкото повече са съблазнени сетивата ни, толкова повече протестират душите ни, толкова повече се съпротивляват те като разпалват отвътре огъня на отчаянието. В началото топлината на този огън съвсем не стига и сме обзети от малодушие и дори депресия. Но в един момент енергията вече е толкова, че да останем на същото място, да не се включим в битката е просто вече невъзможно. И тогава трябва да се надигнем и да поемем: да изберем нов път, който повече отговаря на същността ни на хора. Като човечество днес сме по средата на бойното поле. И днес сме обзети от отчаяние. И в този момент се решава ще започнем ли битката или ще оставим слабостта ни да ни погълне.

Докато сме от едната страна на битката, не можем да видим самата битка, защото сме погълнати от това да бъдем страна в нея. Докато сме от едната страна на живота, не можем да видим самия живот, защото сме погълнати от това да бъдем страна в него. Арджуна трябва да се озове между армиите за да започне да си създава преценка за ситуацията. Другото е да се движиш по инерция, да се биеш по инерция, да продължаваш да си в мъглата.

След новата гледна точка следва ново разбиране. То също не идва от самосебе си, включен е двигателят на отчаянието и той те кара да поискаш отново помощ отгоре. Когато години и десетилетия твоята картина на света е била буквално онова парченце от света, което си виждал и което си вярвал, че е целият свят, да преминеш отвъд тесните си вътрешни граници е равносилно на революция. Изведнъж се оказва, че има нещо извън собствения ти двор и че то е било незримо за теб. Че съществуването ни има предназначение и смисъл извън тези, които сме си наумили. Че цялата ни картина за света е плод само на ограничените ни възприятия – те определят, че достъпно ни остава само част от цялото; само това, което можем непосредствено да видим, да пипнем, да усетим, да чуем, а то не е много. Светът е по-голям от границите на сетивата ни и законите на света не се подчиняват на ограничените ни разбирания. Житейските кули, които сме построили върху фалшиви основи са обречени, независимо колко лъскави изглеждат. Отчаянието подтиква именно да сменим основите.

По-голямата част от хората днес живеят в капсулата на живота си и не искат да се сражават. Може да е вярно, казват те, че има прераждане, карма, други животи, но кой знае? Това, което съм придобил тук и сега е единственото доказателство, че ме има. Може да го види всеки – и е добре да е такова, че да се набива на очи. Мога да го виждам и аз, денем и нощем, и да съм спокоен, че съм тук. Но носи ли това спокойствие? Носи ли това сигурност? Докато човек остава във всекидневието, той е в плен на психологията на всекидневието и всички емоции, които я характеризират – в техните полюсни разновидности. Сигурността бързо се подменя от тревожност, след спокойните мигове следват безсъници и притеснения, усмивката се замества от гняв и изкривени физиономии, сладката реч от обиди и горчивина, усещането за радост и наслаждение – от ярост и болка. Любимите хора се превръщат в противни характери, привличането отстъпва на раздразнението, ласките – на обидата. Такава е, уви, двойнствената природа на психиката, която пресъздава двойнствената природа на материалното ни съществуване. За разлика от всички останали емоции, отчаянието не е психично проявление – то не е породено от външния свят, а от дълбокото усещане, че нашата картина за света не е цялостна. И това усещане постепенно става толкова силно, че всички останали емоции избледняват.

За тази медитация, пригответе си лист и химикалка и намерете тихо място, където нищо няма да ви безпокои.

Най-напред направете списък на десетте най-ценни неща, които сте придобили в живота си. На най-ценните си придобивки. Не бързайте, прегледайте мислено всичко, което притежавате и е важно за вас – по-малки или по-големи неща и отсейте десетте най-важни. Запишете ги на хартията и ги степенувайте по значимост. Проверете написаното, ако трябва да разместите реда направете го, така че отгоре да стои наистина най-най ценното нещо, което сте успели да придобиете и след това надолу по важност другите.

Когато сте напълно готови с този списък, започнете следващия. Нека това са най-близките, най-важните за вас хора, които имате в живота си. Запишете отново десет имена, подредете ги по значимост в живота ви като най-важният е отново на първо място и надолу степенувате другите. Не бързайте, проверявайте списъците.

И накрая направете още един списък – с десетте най-важните части от себе си, без които не си представяте себе си. Това могат да са лични качества, които сте успели да създадете, черти на характера или пък буквално телесни части – например очите ми са много важни за мен, ушите, краката – не си представям себе си без да мога да гледам, да ходя… Подредете и този списък по ценност за вас.

И сега вземете първия списък и от най-долния ред четете и мислено си представяйте, че губите тази придобивка. Какво остава? Какво остава от вас и от живота ви, какво би било вътрешното усещане, ако завинаги изгубите тази ценност от списъка. Можете да я задраскате с химикалката или просто да откъснете малка ивичка в долния край на листа така че този ред вече да не присъства в списъка. И затворете за миг очи, представете си какво е да живеете без да го има това. Ред по ред, отдолу нагоре, преминете така през целия първи списък. Списъкът на значимите придобивки се превръща в списък на значимите загуби.

Вземете сега в ръка втория списък. Хората също изчезват от живота ни – умират, заминават, отчуждават се; губим ги, колкото и невероятно да изглежда това. Започнете също от най-долното име, задрасквайте или откъсвайте от листа и преживявайте живота си нататък без този човек. Как биха изглеждали дните ви? Какво в представата ви за себе си се променя? Вървете по списъка и изследвайте, какво от вас ще остане, ако един по един изгубите завинаги десетте най-значими хора в момента в живота ви.

И накрая вземете третия списък. Другите хора, предметите са извън нашите граници, но какво би се случило, ако и границите ни, телесните или психичните, започнат да се разпадат? Огромно количество хора живеят на земята без ръце, без крака, без зрение, без памет, без спомени… Влезте за кратко в кожата на някои от тях, влезте в това състояние и преживейте какво остава от вас самите.