Бхагаватгита за 21 век. Глава седма. Търсене на непроявената природа

Бхагаватгита е книга за вътрешното търсене. Арджуна, младият принц на прага на битката – битка, пред която всеки от нас е изправен и принуден да води с всеки миг на живота си, търси отговор на един въпрос – защо? Извън формулите, с които ни хипнотизират от деца, извън унеса, в мъглата на който сме вкарани от много рано под натиска на всичко, което ни заобикаля – под пресата на родителско и училищно възпитание, на медии, реклама, култура и изобщо околна среда, извън тази всеобхватна непрогледна мъгла, в която действаме като предварително програмирани, без да задаваме въпроси, без да си позволяваме колебания, без да се осмеляваме да възроптаем, животът трябва да има някакво друго равнище, някакъв друг смисъл, някакво друго измерение. Арджуна, смелият воин, отказва да е пешка на шахматното поле – не от страх да се бие и загуби живота си, а защото започва да проумява, че вече е загубил битката на живота си в мига, в който се е оставил на сляпото движение на обстоятелствата, вътрешни или външни. Там, на ръба на оцеляването, когато много скоро всичко може да свърши, без значение с победа или поражение, в него се събужда стремежа да узнае, да проумее, да разбере. Не просто да знае как се води една битка, това повече или по-малко всички сме научили, а да осъзнае защо именно трябва да се води битка, защо трябва да бъде направен избор, защо не стига просто да се носиш по течението на инерцията с надеждата, че мощният поток на живота все ще те отнесе към плодородни и хубави брегове.

Ще ти говоря за мощното Знание

и сам същевременно ще го изпиташ.

Ако на този свят ти го научиш —

друго да учиш не ти остава.

Навярно един сред хиляди хора

има стремеж за съвършенство.

Сред устремените към съвършенство

навярно един знае моята същност.

Хората, които са се опитвали да проникнат в сърцевината на смисъла на живота и законите, които управляват мирозданието, винаги са били малцинство. Това като че ли не е нещо, което може да промени делника и изглежда загуба на време, което инак може да се вложи в по-практично занимание – в някакви умения, знания, труд, носещи непосредствени полза и блага. Тъкмо в посоката на непосредствената полза и блага се е развивала неспирно човешката наука и разширяването на този вид знание неизменно е носило още полза и още блага – до степен, че днес сме буквално удавени от материалните ползи и блага на развитото човешко знание. То изглежда по-мощно от всякога – щом вече знаем как се създават оръжия и бомби, които могат да унищожат без остатък живота на цялата планета за броени минути; щом ни е известно как да използваме докрай и без уговорки всеки полезен ресурс от природата като оставяме след себе си пустини; щом повече не е тайна как да манипулираме и контролираме психиката на тълпите и всеки отделен човек, за да направим мненията и поведението по-предсказуеми, а търсенето и задаването на въпроси още по-излишни. Това е нашият вид знание, то ни дарява облаги, затрупва ни с удобства и удоволствия като заедно с това като че ли отбива от нас отговорността и угасява окончателно онова, което Кришна нарича в разговора си с Арджуна стремеж към съвършенство.

Стремежът към съвършенство е първо надигащата се отвътре, необяснима, тътнеща глухо, но непресекващо вътрешна тревога, че нещо може би не е както трябва, макар и всичко да изглежда наред; че в това благополучие и задоволеност, които непосредствено ни обкръжават, изглежда причината за безпокойство не е само във факта, че другите имат още повече благополучие и осигуреност, а ние изоставаме. Този стремеж не е обяснимата завист и обичайното желание за още – и не може да бъде така лесно удовлетворяван – с наливането на повече блага, повече удоволствия, повече удобства. Това е стремеж отвъд жаждата на делника да си по-добре материално и емоционално като си доставиш още от достъпните в днешно време безбройни благини.

И да, стремежът към съвършенство, е дълбоко вкоренен в човешката природа и не може да бъде изтръгнат, но може да бъде приспан именно чрез подмяната с тези други делнични стремежи, неспирно шумни, които поглъщат цялата жизнена енергия и правят вътрешното търсене чуждо, непознато, нежелано и невъзможно. Човек продължава да съществува, но само в едно от своите измерения и това превръща самия него – и вътрешно, и външно – в чужденец.

Земя, вода, огън, въздух, ефир,

ум и разум и искащо его —

тези са осемте деления

на моята проявена природа.

Тя е нисша. Познай сега висшата

непроявена моя природа,

която е същност на съществата

и е извор на тази вселена:

Тя е утроба на всичко живо.

Чрез нея аз съм това творение.

Аз съм възникването на всичко.

Аз съм изчезването на всичко.

Няма по-висше от мен, Дхананджая!

Нищо извън мен не съществува.

Аз съм нишката, която свързва,

подобно бисери, световете.

В процеса на цивилизацията ние се опитваме да овладеем деленията на проявената природа и сме постигнали успехи в това. Познанията ни за природните елементи направиха възможен технологичния прогрес. Постепенно знанието започна да се разширява и в посока навътре – към човешката психика. Ако през миналият век на мода бяха физиката, химията, биологията – събирането и обобщаването на детайлна информация за законите на външната природа, в момента на най-голяма популярност в обществото се радва психологията – опитът да се подредят и опишат закономерностите на вътрешния свят, на емоциите, вътрешните преживявания, начина на мислене. Но това са все знания за проявената природа, обяснява на Арджуна Кришна. Колкото и да се задълбочаваме в тях, колкото и да разширяваме хоризонтите на научното познание, ние оставаме в един и същи кръг. Диаметърът му става по-голям, границите се отместват по-далеч, разстоянията се увеличават, но сме все така ограничени. Развитието на инструментите на човешкото познание само увеличава заблудата, че можем да постигнем цялото познание с тези инструменти. Всяко новооткрито ниво от детайли води до разкриване на следващо, неподозирано, по-високо ниво на детайли и днес за науката става все по-ясно, че нивата на сложност във вселената са безкрайни за разлика от нашите възможности да ги изследваме по пътя, по който вървим.

Кришна отговаря на вътрешното усещане на Арджуна, че делничният начин, по който гледаме на света – независимо от това дали сме учени, воини или обикновени служители в офиса на някоя корпорация, зрители на вечерните новини, участници в емоционалното бълбукане по стената на Фейсбук, всъщност само замъглява представата ни за същината на света. И колкото по-малко знаем за тази същина, толкова по-изгубени сме в перипетиите на нашите знания. Мъдростта не е натрупване на количества от информация. Мъдростта е орентиране в структурата на света, невидима и отвъд всичките тези толкова високи днес информационни планини – в същността на съществата и извора на вселената.

Неразумните мислят за мене

като за някаква видима форма.

Те не познават моята вечна

непроявена, единствена същност.

Забулен от своята йогамайя,

не за всяко око съм достъпен.

Този объркан свят не ме знае

мен неродения, неразрушимия.

Аз познавам добре съществата —

минали и настоящи, о, Арджуна,

също и тези, които ще бъдат.

Но мене никой не ме познава.

Чувствата — двойствени, породени

от привличане и отблъскване —

заблуждават в света съществата

и те се лутат сред неведение.

Именно това знание е истинският извор на мощ за човека. Именно то може да му даде сигурност за победа в битката. За да се случи това първо трябва да преодолеем заблудите си какво представлява света и какво представляваме ние самите. Не като се опитваме да обясним и анализираме всяка подробност от проявената природа, а първо като допуснем, че има част от вселената, непознаваема за сетивата, неподлежаща на обяснение с разума, неразгадаема за чувствата, тъй като се намира отвъд тях. Да достигнем до нея означава да се изкачим над този объркан свят и да се разделим окончателно с вътрешното си усещане за обърканост, което, уви, продължава да е източникът на безчислените страдания на въоръженото с толкова могъщество и толкова безсилно същевременно съвременно човечество.

Вижте още:

Вашият коментар