Откъснатите хора
Пътувах вечерно време из улиците на един голям град – в една от дългите декемврийски вечери, в които денят е свършил още преди да започне, уличното осветление не спира никога и вместо снега от детството, сива мъгла изпълва въздуха.
От двете страни на пътя се редяха големи стъклени офис сгради, в които на показ в осветените си килийки седяха малки безмислени човечета. Десетки етажи един върху друг, стотици, хиляди луминсцентни кутийки, бюра,монитори, етажерки с папки, откъснати от себе си създания, които прекарват по 8,9,10 и повече часове на ден от живота си, осъдени да са там, без да знаят къде са, да висят, отдавна не на земята и без надежда да стигнат небето, в някакво междуникъде, където е само гримиран със стъкло бетон, кух и беззвучен, дори не и студен, дори не и мрачен.
Да си откъснат означава да ставаш сутрин стреснат от будилника и да потегляш като автомат в един ден, в който твърде малко зависи от теб – и то само незначителни неща. Да си откъснат означава да си лягаш вечер и да пренасяш в съня си напрежението от автоматично преминалите часове, в които не знаеш какво точно се е случило, но със сигурност нищо важно за твоя живот или пък за живота на някого друг. Да си откъснат означава да съществуваш така, че да не си ти и все по-плътно в мъглата на собствената си обърканост да прикриваш себе си – до момента, в който сам вече преставаш да се виждаш, да се чуваш и да усещаш каквато и да е част от себе си.
Само човекът може да се превърне обратно в какавида, която никога повече да не бъде излюпена. Която никога повече няма да разпери криле и никога няма да види слънцето.
Само човекът може да се превърне сам, по избор, във фигурка от „Не се сърди, човече“ , която се придвижва напред по полето до центъра, където е краят на играта – с безмислено постоянство, според цифрата на зарчето.
Само човекът може да се превърне сам, по избор, дните си в затвор, нощите си в кошмар, себе си – в човече…
Само човекът. Само този, който не е роден за това.