Бхагаватгита за 21 век: Пристъпвайки към Гита

Бхагаватгита е от малкото книги, за които днес почти всеки е чувал и които почти никой не е прочел. За тези книги мнозина в нашето съвремие мислят, че те са основата на ретроградни и потискащи религии, спъвали прогреса на човечеството – напредъка на науката, материалната култура, демокрацията, свободите в продължение на стотици години. За други пък те изразяват архаични вярвания, суеверия, трудни за проследяване и разбиране истории и са някакъв отживял исторически паметник, може би интересен за изследователите, но без никаква връзка с всекидневието ни. Малко хора и в 21 век продължават да съзират в тези книги знание – но друг вид знание от онова, което сме свикнали да намираме в учебници и справочници: знание не за материалната същност на нашия свят и нейните закони, а за дълбоките невидими основи и закономерности, на които тази същност се крепи.

И да, днес ние знаем повече от всякога за строежа на клетката и строежа на вселената, за химическото съдържание, физическите следствия и биологичните взаимодействия във всичко материално, което ни заобикаля. От ден на ден навлизаме все по-навътре в безмерния океан от информация за сложните съотношения и зависимости в света на познаваемото. Способни сме, въз основа на насъбраните гигантски масиви от знания, дори да променяме материалния свят вече толкова радикално, че сякаш успяхме да откъснем и себе си, и планетата от релсите, предопределени ни от природата; да скъсаме с рамките на ограниченията и да навлезем в пространството на неограничените възможности и свободи. Или поне така изглежда. Изглежда, че нищо повече не може да ни спре в устрема да преобразяваме и пренагласяме вселената според собственото си удобство – според собствените си стремежи и желания.

Отвсякъде – от мрежата, от сайтове, от клипове, от телевизия, от книги, от училище, приятели, познати, колеги, политици, учени, философи, всекичасно и всекиминутно получаваме нови и нови утвърждения, че днес, в 21 век, всичко е възможно и всичко е позволено. Дори и най-немислимото. Та нали имаме повече, отколкото са имали хората във всяко друго познато време от историята и можем да се радваме на това, което имаме в неизмеримо гигантски в сравнение с миналото жизнен стандарт, достъп до информация, динамика, мобилност, комуникация, улеснения, забавления и наслади. Какво могат да ни кажат в такъв случай старите книги, когато самото ни всекидневие отхвърля техните старомодни постулати и приказки…

Какво могат да ни кажат старите книги…

Бхагаватгита е от малкото книги, знанието в които може да се постигне по път, съвсем различен от пътя на знанието, на който сме привикнали в нашето време. Това е пътят на вътрешния опит, на дълбокото вътрешно преживяване: единственият съществуващ прозорец за нас, хората, да прозрем отвъд света на познаваемото. Но съществува ли нещо извън познаваемото; не е ли просто въпрос на още време и науката ще проникне там, където не е достигнала; защо трябва да се затормозяваме с цялата неяснота и неудобство на вътрешния ни свят, когато целият свят навън вече ни принадлежи и можем до безкрайност да запълваме дните си с него…

Така ли е наистина? Или има нещо, което трайно пропускаме в нашата нова картина на вселената. Нещо напълно забравено, нечуто, неразбрано; нещо, заради което в последните десетилетия и особено в последните години в нас избуяват страхове, тревоги, напрежение в напълно необясними спрямо подредеността и леснината на външното ни битие измерения – все по-първични, все по-ужасяващи, все по-непреодолими. Тези страхове, тревоги, напрежение неспирно растат и постепенно се превръщат в паника и ужас, че светът ни на хора, на човешки същества необратимо се разпада и отвътре, и отвън. И отвътре, и отвън днес започва да се възцарява усещането на отчаяние от задаващото се разрушение, което сами със своите действия и бездействия сме си докарали – усещането за наближаваща, непредотвратима, унищожителна война.

И да, в такова време човек е склонен да търси спасение и изход дори там, където инак не би го потърсил. Дори в старите, събиращи праха книги, когато те имат свойството да са вечни: на всяко поколение да казват и разкриват нещата, които в този момент са съществено нужни за да може това поколение да продължава да живее – за да може да оцелее. Бхагаватгита е нишка към може би все още възможното ни оцеляване. С всеки изминал ден става все по-късно, затова нека още днес разгърнем страниците й…

Любомир Розенщайн, 31 март 2017 г.