Хипнозата ще дойде наистина на мода, когато количеството излишни хора започне да заплашва улиците. Системата вече изнемогва да създава залъгалки, а ресурсите й за индиректно въздеиствие се изчерпват. Kогато масата бъде окончателно лишена от бибероните на “успеха”, на “кариерата”, на кредита, на консума, на “демокрацията”; на всичко онова, което поддържа нивото й на тревожност в управляемото русло; когато подмяната на смисъла със смислоподобни сурогати е отстъпила място вече на отнемането дори на сурогатите - тези последни отчаяни дрипи, и цялата ужасна голота на обезмислените човешки души лъсне, тититeйнмънтът вече няма да бъде достатъчен; лекото чувство на упоение, забaвление и ментално забвение от циците, чалгата, реалити-шоутата, новата електронна или друга техно- играчка вече няма да стига…

Тогава: първоначално сутрин и вечер, а после на всеки кръгъл час (вместо новините) , от всичките 555 канала на световната телевизия едновременно и от екрана на google ще се изправя истинският наследник на Ури Гелер или наАнатолий Кашпировски, ще те поглежда дълбоко и право в очите и ще казва:

- Стани! Eла незабавно до екрана! Доближи се съвсем! Допри с дланите си моите длани и слушай внимателно всяка моя дума:
През следващия час ще бъдеш спокоен, напълно спокоен. Ще седиш спокойно и отпуснато на дивана с очи, вперени в телевизионния екран, и няма да мислиш за нищо. Ще се чувстваш все по-добре и по-добре, без излишни движения, защото животът е наистина хубав и сигурен тук, близо до екрана, където аз се грижа за теб и ти не искаш нищо друго, освен да ти давам сигурност като ме виждаш точно в определеното време, точно в определеното време…

А прозорците от празни минути между два сеанса ще бъдат запълвани с видеопрограмките на Baby Einstein…

Ако не знаеш - затвори очи, помисли си за две три различни събития в различни периоди от годината и внимателно наблюдавай къде в представата ти изникват образите. Така ще откриеш логиката, по която твоят вътрешен свят подрежда календара си.

И тогава можеш да започнеш голямото следоновогодишно почистване. Каквото и да е имало през тези 365 дни, каквото и да се е случило, то си остава разпределено там, по полиците на миналите дни и седмици, където ти вече не си. Ти вече не си там, нито пък другите участници; няма ги звуците, картините, усещанията - добри или лоши, нищо от това не си взел с багажа си - то си остава в тъмните килери на миналото. Защо тогава да се връщаш при него? Остави го да си почива, да събира прах, да избледнява, да се смалява, да утихва, да става все по-слабо, незначително, невидимо, неподвижно, несъществуващо и в твоята памет.

Освободи се от мисловните вещи, които задръстват пространствата на бъдещето. Не ставай роб на притежанието или на някакви заучени програми. Всяко нещо е на мястото си - ние сме тези, които се движим от място на място и няма защо да се връщаме, след като можем да вървим напред. Аз не съм този, който ще каже какъв е смисълът от движението напред. И дори не ме интересува особено. Зная само, че то е заложено в нас по рождение и да го спираме или забавяме заради натрупаното по шкафовете на миналите дни означава да не дадем на една възможност да се осъществи.

Така обедняваме, докато си мислим, че опазваме и съхраняваме. Сенките на свалените от стената календари тъмнят пътя ни, гласове от вчера ни отклоняват от нашата посока, усещания, предизвикани от минали събития, продължават да измъчват и разяждат тялото ни отвътре, колкото и да полагаме грижи да го поддържаме във форма. Нали сме ги задраскали вече на стената тези дни, нали сме ги откъснали тези страници… Защо тогава да ги носим там, да ги вместваме там, да ги вписваме отново там, където те не принадлежат?

Животът започва отново. И ако още ти е трудно да се сещаш затова всяка сутрин, използвай поне първия ден на новата година за да отвориш на надеждата цялото пространство, което по право й принадлежи.

Но още щом напуснах дома разбрах, че земята наистина не е същата. От моята входна врата започваше нищото. В отънялата мъгла забелязах, че всички форми бяха просто изчезнали. Нямаше го обичайният пейзаж, с който очите ми бяха толкова свикнали, че сутрин дори не му обръщаха внимание. Нямаше ги съседните къщи. Нямаше я брезата отпред, която есента трябваше тези дни да превърне в изпънат към небето златен наниз. Нямаше я улицата, липсваха паркираните коли, сградите, знаците, тротоарите. Накъдето и да се обърнеш: едно пусто, бяло, млечно, мъгливо пространство, което преливаше с пустото, бяло, мъгливо небе и превземаше хоризонта.

Беше напълно тихо. В мъгла наистина обикновено е тихо, но този път звуците бяха изчезнали напълно. Нямаше го шумът от уличното движение, бръмченето на уличните лампи, шушкането на есенните листа в клоните на дърветата. Не подвикваха птиците, които в тези часове се събираха да разговарят на техния си птичи език за предстоящото дълго пътуване. Не чувах дори собственото си дишане, сякаш погълнато от мъглата.

В този момент бях напълно сам и бях готов да се почувствам изгубен. Обърнах се с надеждата да се хвана за сламката на бягството обратно в света на сънищата, но домът ми също се беше разтворил безследно в химията на рехавата мъгла. Не можех да се скрия обратно в стаята. Не можех да се върна назад в онова, което ми се струваше сигурно, защитено и непроменимо.

Първите хора на луната са имали поне смешната си капсула и правото на опит за завръщане.

Аз бях изоставен от планетата. Дори да се опитах да издам вик, нямаше да го чуя. Нямаше да го чуе никой. Дори да търсех в безразборно движение нещо около себе си, нямаше да го видя. Исках да изпитвам страх или смях, или ужас, но мъглата беше погълнала всички емоции. Затова не виждах, не чувах и не изпитвах нищо - само стоях.

И понеже нямаше никакви ориентири не знаех, разбира се, колко време е минало докато стоях така: минути или часове, светлината бе все така бяла и равна. И може би от липсата на възприятия бях започнал да си въобразявам, а може би наистина бяха там, но чак сега започнах да ги забелязвам: на мястото на сградите имаше малки табелки с надпис “сграда”. Където трябваше да върви улицата беше написано “улица”, “дървета”, “пътни знаци”.

Най-напред само четях удивено надписите. Без да усетя как, бях се измъкнал от вцепенението. Сякаш някой бе минал в тъмното за да ми остави точни указания как да сътворя света. Без да губя нито секунда се заех със задачата. Чакаше ме толкова много работа.

Ето например - сграда. Но каква да бъде тази сграда? Небостъргач, дървена къща, колиба? Място за живот, фабрика, катедрала? Нещо много грозно от бетон на квадрати с дълги, тесни прозорци - или назъбени средновековни кули - или модерна стъклена фасада? Сега не беше важно какво си спомням, че е имало на това място, защото сега можех да го заменя с всичко друго, което си поискам и което отново да е сграда.

И аз започнах да играя така със сградите, улиците и дърветата като добавях или отнемах на височина или ширина, на материал или вид, на форма или допир, на силует или цвят, докато това стана отново познатата ми от всекидневието околност, но съвсем не същата както я виждах всеки ден. Това беше нов свят - от мен сътворен - и да го преживявам беше най-великото усещане. И не зная колко време премина в тази игра, в която можех да смесвам свободно от всички носени в мен образи, видяни веднъж или мечтани веднъж, наяве или на картинка, по време на пътуване или насън. Аз бях художникът и мъглата беше платното. И с всеки щрих мъглата се вдигаше и ставаше все по-светло. И аз можех да разширявам пространството и да разширявам границите на света като поставях нови форми и още материя.

И тогава обърнах внимание на първите малки надписи “хора”. Земята трябваше да бъде населена. Аз познавах много различни градски пейзажи - къде ли не съм пътешествал - но колкото и да търсех вътре в спомените и във фантазията си, оказа се, че никога не съм познавал друг човек, освен себе си.

Опитвах се да изобретя човек - така, както лесно създавах здания и пътища, но все се получаваше нещо с моя вид, с моите мисли, с моите страхове, с моите илюзии. Едно копие, което говореше с моите думи и използваше моя магнетичен поглед за да гледа право в очите ми, и нямаше нужда дори да се опитвам да усетя ритъма на дишането му, защото вдишваше точно когато вдишвах и аз и издишваше с мен.

И аз се опитвах да вложа нещо различно, но нищо не се получаваше, защото единствения материал, с който разполагах, бях аз самият.

И не зная отново колко време изтече в безплодно усилие, преди да заключа, че напразно си губя времето. И тогава реших да заменям надписите “хора” просто с огледала в човешки ръст, това щеше да направи планетата жива и позната както преди, защото все едно в другите винаги оглеждаме себе си.

Започнах бързо да монтирам огледалата, защото трябваше да поставя цяла планина на указаните места в една сутрин… и тогава звънна часовника.

Първата стъпка е отварянето на вратата. Целта е именно вратата към вътрешния свят на другия човек да бъде поне открехната: ако това не стане, ако останем заключени зад собствените си зидове, общуването е невъзможно. Някой път това може да се постигне за частица от секундата - тъй наречената искра на описаната в романите и телевизионните сериали любов от пръв поглед. Някой път е необходимо малко повече време, а случва се и всичкото време на земята да не е достатъчно: тогава човек просто трябва да знае къде да спре. Освен ако да се случи общуването не е наистина съдбоносно важно. В такъв случай си струва да опиташ друга техника, вместо тази, която все си прилагал. Ако една врата не ще да се отвори, след като натиснеш пет хиляди пъти дръжката, сигурно е удачно да потърсиш ключа в джоба си…

Западните култури, рационални по характер, са изработили един доста рационален подход за отваряне на вратите и той в повечето случай върши работа в тези общества - small talk-a. Разговорът за времето не е прахосване на времето, а опит да се спести време като бързо се намерят първи сходни представи и вътрешни състояния. Първо опипване на почвата в онова, което психологията, а от нея и Невролингвистичното програмиране - НЛП нарича рапорт или подстрояване, нагласа към вътрешния свят на човека срещу теб. Ние общуваме с парадокса, че вътрешните ни светове са безкрайно различни - а това само по себе си изключва обмена на информация между тях. Хората са като различни континенти; за да мине новината първо трябва да се прокара презокеанския кабел. Да забравим различията в релефа и да потърсим общото - че имаме брегове, които могат да бъдат свързани. Да се откажем от онова, което ни отдалечава и да се опитаме да намерим първо какво ни сближава. Да създадем общ пристан.

Изграждането на обща територия, открехването на заключените врати води към същинската цел на общуването - промяната на вътрешните състояния чрез обмен на информация за вътрешните състояния на човека с когото общуваме. Хипнозата е точката, в която сме склонни да се срещнем и да повярваме, че човекът до нас е истински. Хипнозата е моментът, в който можем да допуснем, че другите не виждат точно това, което виждам аз, не чуват точно това, което чувам аз и не усещат точно това, което чувам аз и по-важното - идеята да погледнем и да открием света през сетивата на другия се възприема не като застрашаваща моя вътрешен свят и затова недопустима, а като вълнуващо откритие, като възможност да разширя своите собствени граници и да променя моята географска карта или дори да направя велики географски открития…

Трансът е, макар минутно понякога, състояние на склонност за освобождаване от притежаваното, от стискане на притежаваното, от усилието да не се загуби притежаваното - и готовност да използваме мозъка си за нещо повече от това да върти безкрай веднъж закупените филми. Нашият вътрешен свят не е вещ, но често свикваме да се отнасяме към него като към вещ, като към нещо, което сме придобили и трябва да браним като собственост. Трансът е състоянието, в което границите се размиват и споделянето става възможно. Трансът е състоянието, в което вътрешните орбити могат да се променят и да ни отведат към нови космически простори.

В някакъв смисъл всяко общуване е манипулация, защото всяко общуване има за цел промяна. Целта може да е предварително обявена или по-често - необявена, добронамерена или понякога - не толкова добронамерена. Общуването носи рискове точно по същия начин, по който рисковано е да се изправиш и да започнеш да ходиш. И все пак - никой не иска да остане цял живот бебе. Вселената е по-интересна и по-голяма от бебешката кошарка, с каквито и шарени играчки да е натъпкана тя. Играчките омръзват. В един момент ги захвърляш и започваш да ходиш. Падаш, ставаш, удряш се, но крачките стават все по сигурни. Ако вече не се нуждаеш от помощ, значи си изпечен хипнотизатор. Дори без да излизаш на сцената с костюм на фокусник.

Много хора обичат да живеят закачени за миналото. Защо преди десет години са направили това, защо преди двайсет не са направили онова, защо не са послушали майка си, защо са послушали баща си, защо са се омъжили по любов вместо за милионер, защо са се омъжили за пари вместо по любов, защо са учили това вместо онова,защо са отишли на тази работа, защо са имали или нямали деца, кариера, медал защо са емигрирали или не са емигрирали, списъкът на теми за вайкане с времето става все по-дълъг и необозрим и дори само повърхностният му преглед - ах, колко обичано занимание - отнема все повече време: не от миналото, а от настоящето. И докато миналото е време, в което нещата са станали - сегашното е времето, в което нещата стават. Казва се, миналото не може да се върне, но повече истина има във факта, че сегашното не може да се върне. Само след час то ще е вече безвъзвратно отминало - и тук и сега се решава дали това единствено време, в което живеем е прахосано или не.

Изкушенията са много. Ние имаме свойството да запомняме отлитащото и да го възпроизвеждаме в главите си. Ние можем да повтаряме тази игра безкрай много пъти и всеки път да се връщаме към състоянията и преживяванията, през които сме минали някога, без в момента причината са тях вече да съществува. Природата е замислила този механизъм като подарък, който притежава единствено човека. Само ние от всички живи същества можем да се превърнем в едни автомати на неспиращото удоволствие, на неспирния смях, на несекващото щастие. Само ние можем да се чувстваме добре не само благодарение на външните дразнители в момента, но и на запомнените дразнители, които отдавна не са до нас. Само ние сме собственици на този суперсъвършенен механизъм, който може да разтяга линията на живота, да прибавя към нея химерното минало и химерното бъдеще и да използва това разширение като широка, пряка магистрала към вътрешното удовлетворение, спокойствие, радост. Само ние можем да променяме миналото и бъдещето в главите си сега, да вземаме оттам и да прибавяме ресурси към днешния ден. Само ние можем всяка секунда, безкрайно много пъти в един човешки живот да решаваме какво минало сме имали и какво бъдеще ще имаме и ние вземаме това решение, подобно на свръхмощни компютри, секунда подир секунда, често без да забелязваме.

Колко от нас използват подаръка по предназначение? За колко от нас миналото е извор на сила за едно по-добро бъдеще днес? И колко висят безнадеждно на закачалката на миналото, като стари палта, които никога вече няма да видят чист въздух, студената зимна утрин, есенния дъжд и вместо това ще трупат прах години, години, години, докато станат напълно ненужни и бъдат изхвърлени?

Да се закачиш за миналото е доживотна присъда. Всеки от нас има своето собствено пространство и всеки решава сам с какво да го пълни - с цветя или с пепел. Да се закачиш за миналото означава да покриеш с лава вълшебната планина на живота и да я превърнеш в мрачен, сив конус, от който пуши задушаващия дим на овъгленото сърце. Да се закачиш за миналото като се вайкаш за пропилените възможности е всъщност да отнемеш шанса си днес да откриеш нови възможности в един свят, който тъй или иначе никога не принадлежи на миналото и сега маркира пътеките за утрешния ден.

Вярно е, че всеки сам определя пътя си. Закачалките на миналото теглят в невъзможната посока - тази, която отдавна не съществува. Дотам не може да се стигне дори и с най-мощния двигател. Да се закачиш за миналото си е като да бръмчиш на едно място, докато изхабиш горивото си. Докато замлъкнеш.

Миналото има само една разумна употреба: малкото акумулиращо фенерче във време на буря и тъмнина, докато дочакаш изгрева на слънцето. Не затъмнител. Не удушител. Не охладител. Миналото има единственото разумно предназначение на източник на надежда, когато днес имаш нужда от нея, за да продължиш необезпокояван към утрешния ден. Миналото не е тъмният гардероб, в който грижливо да къташ сивите дрипи на неудовлетвореността, несигурността и неуспеха.

Затова - изхвърлете закачалките на миналото.

В последните десетилетия на особен успех се радват тъй наречените наръчници на успеха: психологически пътеводители и сборници от простички правила и съвети как да успеем в живота. Като се съди от постоянното им присъствие в листите на бестселърите може да се заключи, че никога не е имало толкова много неуспели хора: защото успелите, разбира се, нямат нужда от указания. Тези, които възприемат себе си като неуспели, охотно купуват книги за успеха. Проблемът е само, че точно на тях съветите трудно ще помогнат: ако съветите можеха да помагат, една единствена книга щеше да е достатъчна, а хората отчаяно купуват нови и нови и понякога трупат цели колекции от повтарящи се, фанфарни и блестящи корици с обещания за книгата, която този път несъмнено ще промени живота ви. Истинска благодат: но за автори и издатели.

Успехът е природно състояние за човека, както и за всяко друго същество на планетата. Помислете си за тигър, който седи и плаче, защото се е провалил и не е успял да улови плячката си. Помислете си за риба, която, вместо да плува и да живее, не мърда вцепенено, защото трепери, че може да я изяде акулата. В хилядолетната си история хората са познавали страдания и беди, изпитания и глад, но не са познавали вътрешното преживяване на неуспех. Неуспехът, за разлика от успеха, е заучено вътрешно състояние. Един от парадоксите на психичното ни развитие като човечество е, че с нарастването на възможностите ни за влияние и контрол върху вътрешните състояния нараства и възможността да (само)навредим - често без да разберем какво се е случило. Бързо, но затова пък трайно.

Мозъкът ни учи изключително бързо. Части от секундата - и новата връзка е създадена, новата възможност за ново преживяване, нова формация, която може да възпроизвежда все същата мозъчна химия - точно както звънецът възпроизвежда слюнката в разлигавената уста на прочутото куче на Павлов. Причината може да е дума или мисъл, образ или фантазия, допир или вътрешно усещане. Причината е като светкавица, тя е получила шанса да разтърси вътрешния ни свят и да го реорганизира.Точната причина за това, че информацията е вече организирана по нов начин няма особено значение, по-важното е, че психиката ни повечето време упорито се придържа към простия природен закон за привличане на сходното. Ние непрекъснато филтрираме новата информация от околната среда, която атакува сетивата ни и отсяваме обикновено онова, което можем да присъединим към вече познатото. Така веднъж създадени вътрешни преживявания стават все по-устойчиви и остават все по-малко пространство за промяна. Добрите съвети от книгите рядко имат властта да се наместят там, където преживяването на неуспеха е изместило въздуха и се е разраснало до гигантски размери.

От всички страхове, пише Елизабет Кюблер-Рос, само два са вродени: страхът от падане от високо и страхът от силен шум. Всички останали страхове, които носим, са заучени от уплашени възрастни. Дори страхът от смъртта не е естествен страх, твърди най-известната изследователка на предсмъртните състояния - дори и той е част от баласта, който някъде в първите години на живота сме поели.

И това се отнася не само за страховете, сателитни конструкции на преживяването на неуспех. Центърът на неуспеха обаче е също така заучената липса на самочувствие. Липсата на самочувствие създава най-плодородната почва за един неуспешен живот. Около нея се организират страховете, които ограничават възможностите за промяна. Това гнездо привлича около себе си нова и нова информация отвън в подкрепа на липсата на самочувствие, нови и нови ограничаващи и възпиращи страхове. Присъединяват се емоции като завистта: другите имат повече, другите могат повече, другите са виновни за моя неуспех. От всички образувания във вътрешния свят на човека това е най-злокачественото: то парализира и нараства с ужасяваща прогресия: външната среда всеки ден предоставя достатъчно количества информация за храна на всяка вътрешна организация. Неуспехът обича да се храни добре и изяжда вътрешните ресурси на личността с необуздан апетит. Някой път саморазрушението стига дотам, че трябва да се намесят лекарите. Но дори и да не стигне дотам: какво може да бъде утешението от един напразно пропилян в самосъжаление, обвинения към несправедливата съдба и лошите хора,сълзи и оплакване безкрай живот…

Неуспехът не е природна даденост, а лошо научаване. Природата се опитва, опитва и опитва да възстанови хармонията, но често не успява благодарение на упоритостта на заразения да повтаря и повтаря урока си. Ние, хората, сме старателни ученици: особено ако затова веднъж са ни похвалили. Същите тези преживяващи се като неуспешни, уплашени, завистливи, но влиятелни и веднъж овластени да предават заразата учители от детството - без значение дали в ролята на родител, роднина, учител. Неуспехът е предизвикана от човека в последните десетилетия епидемия и срещу нея засега няма ваксина.

Проблемът с лечението е, че рецептите от бестселърите за успеха са хубави и верни в същността си, но абсолютно неприложими за човек, който вече носи в себе си зловещото новообразувание на неуспеха. Един от постоянно повтарящите се съвети например е: за да имате успех, обкръжавайте се само от хора, които се преживяват като успешни. Чудесно, но как точно може да го постигне някой, който дълбоко в себе си вярва, че е нищо? Никога, ако преди това не разбие вътрешното гнездо на неуспеха си.

Човек има способността да учи бързо. Това може и да е тегоба, но също така е нашия шанс: че веднъж научен лош навик може също така да бъде бързо отучен. Лошото самочувствие не е нищо повече от лош навик. Досаден. Пречещ. Ограничаващ вътрешната свобода. Запушващ възможностите ни да избираме от неограничената от нищо, освен от нас самите, палитра на живота.

Някои са свикнали да протягат ръка само към черната боя и вземат черната боя и пак черната боя… и пак черната боя… Но черната боя дори не е цвят: а на палитрата има толкова много различни цветове.

Искате енцефалограма на съвкупния мозък на обществото - тук и сега? Няма нищо по-лесно от това в постимпериалистическия новоинтернетен глобализиран капитализъм: отворете който и да е новинарски сайт и погледнете борсовата графика. Борсата днес повече от всякога пулсира в съзвучие с вътрешните преживявания на масите и само наивниците вярват, че отразява състоянието на икономиката. Не. Тази връзка става все по-далечна и относителна, а влиянието на емоциите на отделния човек върху онова, което показва графиката - все по непосредствено. Интернет и новите технологии направиха възможно всеки да е непосредствен участник - и всеки отделен участник да взема непосредствено решения - в реално време. При това все още разпостранено е вярването, че тези решения още се вземат вследствие разумни аргументи и че още имат някакви външни основания. Човек винаги може да обоснове емоциите си с нещо отвън. Това магическо нещо може да са аргументи, доклади, новини, прогнози - във века на информацията те ни заливат дори без да ги търсим и се настаняват в нас, когато имаме нужда от тях за да подкрепим своето вътрешно състояние. Това, което се случва с борсата днес, в последните две-три и особено в последната година показва, че хората се чувстват все по-несигурни и се люшкат с все по-голяма сила и все по-ускорено в кошмара на противостоянието, на плюса и минуса, на противоположните емоции.

С разширяването на количеството информация тълпата става все по-неуправляема, но и също така все по-непредсказуема. Изобилието на различни новини е благодатна почва за избуяването на различни, често изключващи се и много силни емоции. Информираното човечество започва да губи почвата под краката си, защото се оказва изоставено и неподготвено само в джунглата на преживяванията. Информираното човечество губи равновесие. То се опитва да запази крачка по начина, който познава от миналото - като продължава да възприема информация, която би трябвало да стабилизира психичните състояния. Но информацията вече е толкова много и тъй противоречива, че нервните окончания се задъхват. Човекът изпада в неврофизиологичен колапс, в тотална загуба на контрол върху вътрешните си процеси и парализа. Дори да искаш, няма кога да се огледаш. Няма кой да те остави да излезеш от ритъма, от все по-бясната надпревара и борба на все по-първични състояния. Трябва да натискаш копчето.

Спомняте ли си съдбата на едно от първите космически шимпанзета? Натискаш копчето - получаваш банан. Пропускаш - токов удар. Така си достатъчно зает с достатъчно важни неща, за да не скучаеш… и за да пропуснеш полета към гибелта си някъде във високите слоеве на атмосферата…

Подивява ли човечеството? Скоростта на информационния поток расте и с нея - скоростта, с която преминаваме от една емоция в друга. Днес сме готови да купуваме и да заложим главите или поне спестяванията си на това, че всички мислят като нас. Утре - или само след няколко часа изведнъж сякаш масовото настроение се е обърнало. Всички продават като пощурели, ако и нищичко всъщност в реалността да не се е променило. Все по-бързо. Все повече - подхвърляни между страха да не изгубим и алчността да не изпуснем, да не се минем, да не пропуснем да ни отмине, да не останем назад. Бягаме, бягаме, бягаме - напред и надалеч от себе си.

Борсовата графика днес е температурната крива на опасна епидемия. Регистрация на подхвърляните ни от настъплението на информацията души. Може би наистина прекаленото знание носи страдание? Може би народната мъдрост ни е подготвяла и предупреждавала за опасности, които продължаваме да не виждаме, да не чуваме и да не чувстваме, заети в играта с копчето и банана.

Нашите нервни пътища са задръстени от стимули. Ставаме все по-погълнати от все по-важни и значими неща. Вече не става дума за отсяване на важното от маловажното, а за маневриране между противоположни важности. Ритъмът на новия живот изпъва нервите ни като струни, без да им даде възможност за отпускане. В този ритъм няма място за тишината. Няма време да се спреш. Всичко трябва да се случи в този момент и във все по-голямо количество. Преодоляването на напрежението става не чрез отпускане, а чрез изместване от ново, още по-голямо напрежение в сравнение с което предишното е изглеждало невинно като отпускане.

Бегачите напрягат мускули до предела на човешките възможности, но винаги знаят къде е финала. Там, някъде зад чертата, бегачите ще спрат - дори и преди това да са препускали кръг след кръг по стадиона. Надпреварата ще е в миналото, овациите ще са в миналото, трибуните ще са празни и каквото и да се е случило вече няма да бъде важно, защото човек може много неща, но не и да върне състезанието назад и да започне отново от старта. Някъде напред ще има може би друго състезание, в което можеш да си по-бърз и по-добър - или по-лош… Някъде напред, но не сега.

Копчето не е естественото продължение на нашите нервни окончания. Планетата няма да се обърне и да се загуби в космоса, ако поне за момент не натискате копчето.

Поне за момент - не натискайте копчето!

Неотдавна бях на мястото, смятано само допреди 20 години за най-непристъпната граница в историята на човечеството: пазена от въоръжени до зъби граничари, които стреляха на място - и дори убиваха на място онези, които не искаха да се съобразят с факта, че има граница. Днес само тясна просека в гората и табелка напомня за този отминал факт. Гората, разбира се, е същата от двете страни на просеката - точно както е била същата и преди. И небето горе, над върховете на дърветата, е същото. И дори потоците, горските пътища, склоновете просто пресичат границата, никога не са се съобразявали с нея. Нито преди шест десетилетия, когато е била прокарана; нито преди две, когато е била отменена. Природата не познава границите в смисъла, в който ние си фантазираме, че съществуват. Границите са една човешка фантазия: колективна, групова или единична - все пак една фантазия, една халюцинация, която ни помага да държим усещането си за контрол и ние самите да не се разпиляваме.

Но ако вървим навътре към себе си, точно както и ако тръгнем навън от себе си, в един момент границите се размиват, губят очертания и всякакъв смисъл. Желанието да опазим целостта си се превръща в пречка пред нашата цялостност, защото тя не може да се отдели от целостта на цялото с някаква граница. Границите са линии или черти, които орязваме от себе си: може би най-важното, най-същественото.

В психиатрията има една дълбоко размита диагноза, която се нарича гранично разстройство. Обикновено я поставят там, където друго от схемата не пасва; където мозъчните функции излизат от шаблоните на систематизираните разстройства. Опитът на науката със шаблони да очертае границите между здравето и болестта е по детски наивен. Човечеството повтаря усилието на детето да опознае света като най-напред очертава границите на онова, което в момента е постижимо за възприятията му и другото, което още като че ли не съществува. Целият свят на кърмачето е образът,усещането, мирисът и звукът, който се крие зад гърдите на мама. Мозъкът постепенно се учи да разширява тази малка действителност, да премества границите с по една крачка по-далеч. Да изгражда - стъпка по стъпка - опората на сигурността, която ще превърне детето в голям човек, уверен и стабилен в големия свят; в откривател, който иска да надникне отвъд границите.

Но далеч не всеки се осмелява да предизвика границите. Повечето от нас се научават да вярват в илюзията, че там вардят граничарите със страшните кучета и се държат по-надалеч от опасността. По-далеч от изкушението да видят със собствените си очи, да приближат и сами да чуят лая на кучетата - или тишината. Обикновено недоверчиви, кой знае защо, сляпо се доверяваме на картите, които други са начертали. На линиите, които други вместо нас са прекарали. Така преобличаме собствената си реалност в дрехите на чуждата и буквално се разболяваме от истинското гранично разстройство - от оглупяването да се ограничаваме без да сме предизвикали. Без да сме изпитали. Без да сме проверили.

Старческо оглупяване.

Детето не се спира да предизвиква границите. И затова печели всеки ден по още едно късче свят. По още една удивителна, сладка бисквитка реалност. Животът възнаграждава предизвикателството. Опитът да пренаредиш отново пъзела. Да не се съобразяваш само с картинката в инструкцията; да се опиташ да я замениш със свои, нови картини. Да откриваш нови пространства. Да не приемаш на доверие, че браздата има властта - неоспоримата власт - да отделя твоя свят от света на другите.

Нашите сетива ни обричат на играта с границите. Възприятията ни са линейно ограничени, а това води до неизбежната представа за вселената като крайност. Дори когато знаем, че вселената е безкрайна, ние продължаваме да вярваме, че все някъде тя има край: просто защото нямаме възможност да поемем безкрайно много информация. Илюзията на количеството носи само временно облегчение - илюзията, че ако направим процеса на възприемане по-интензивен, ако ускорим потока на нулите и единиците, на електрическите сигнали, ще успеем да отместваме границите все повече и повече и в един момент вече няма да имаме нужда от тях - защото ще сме познали вече всичко. Илюзията, че като непрекъснато разширяваме знанието, ще постигнем разширяване на съзнанието. Илюзията, че като се снабдяваме с все повече и по-добри обяснения, ще складираме постепенно всички обяснения и че природата вече няма да има тайни и че ние вече няма да имаме нужда от граници…

Този модел е изграден върху тухлите и камъните на границите. Той не може да ги отмени. Той само наслагва граница върху граница и всъщност заздравява самата ни представа за неоспоримата непоклатимост на границите. Според този модел границата може да бъде отместена, ние обаче оставаме винаги затворени, оградени и охранявани в сигурното поле между границите. Ние сами си поставяме кучетата и граничарите, които са готови да стрелят на месо. Нашата гранична халюцинация. И понеже масово я споделяме, гордеем се с нея. С това, че сме успели да се затворим, да се заградим, да се отграничим.

Стените днес са на мода. Всеки иска голяма къща, висок зид за ограда, сигурни граници. Дори между държавите започнаха отново да никнат китайски стени. И отново се появява охрана. Модерни алармени инсталации. Камери. Електричество. Кучета. Сирени. Колкото повече се приближаваме до прозрението, че няма граници, толкова повече се надпреварваме да ги издигаме. Желанието да предизвикаш границата отстъпва на желанието да се свиеш зад границата. На сигурно в нейната каменна утроба, където си обречен на затворническа, сигурна, студена и килийна, сляпа самота.

Някои го наричат доволство.

Светът на нулите и единиците се превръща наистина в гигантска матрица, която определя развитието на човешкия мозък и човешкото мислене. Специалистите започнаха да различават дигитално родените от дигитално приучените мозъци. Хората, които формират мисловния си процес в дигиталната ера се различават от тези, родени в предишното време. Въпреки че и ние, “първобитните”, можем да усвоим работата с компютър, с мрежата и с всички взаимосвързани дигитални джаджи, които непрекъснато изникват на пазара, развиват се и преливат една в друга, у нас умението да се справяме с дигиталния поток не е вродено и никога няма да се съревновава с това на постдигиталните деца. Те възприемат информацията по качествено друг начин и се справят с нея не като нас: те с а вече децата на мрежата. Те знаят това, към което ние трябва да привикваме: в новото количество информация не можеш да оцелееш, ако се опиташ да го погълнеш, да го усвоиш и да го подредиш в себе си.

За да можеш едновременно да следиш екрана на телевизора, да слушаш новия клип на слушалки, да играеш електронна игра и да отговаряш бързо на непрекъснато пристигащите СМС-и се иска не да бъдеш концентриран, не да бъдеш задълбочен, а да бъдеш гъвкав и бърз. Не в поемането, а в отбелязването на прииждащата информация, моменталното филтриране и създаване на връзки. В това се изразява гениалността на новото време. Дългите текстове са аут. Вече дори заглавията, абзаците и изреченията - късата новина, въведена през миналия век от журналистиката, отживяват времето си, заедно с вестниците и телевизията такава, каквато все още я познаваме. На сцената излиза отделната дума или максимум съчетание от две или три думи - нишката на ориентацията, която единствено може да води достатъчно бързо през джунглата от словосъчетания, послания и текстове. Езикът губи ролята си на носител на информацията и се превръща повече в средство за маркиране, за намиране на посоки, за създаване на връзки.

Изглежда това развитие - за повечето от нас неочаквано и дори изненадващо бързо, вече е било заложено в човешката природа и дигиталната ера с нейната най-голяма и най-бързо променяща човечеството материализация - мрежата - само повтаря кодираното в биологичния модел. Та нали в мозъка на човека, твърдят учените, връзките са, които създават и определят разума, интелигентността, предимството пред другите видове. Количеството и качеството на връзките е по-важно от количеството, пък дори и от качеството на самата информация - защото в уникалната способност на човека да свързва и комбинира се крие загадката на оцеляването в непрекъснато променящата се външна среда - да създава, да сверява, да променя, да уточнява своите ориентири и своите ходове.

Това, което се случва сега, не е сблъсък на внезапно появила се, нова среда с изостаналия човешки мозък. Това е стъпка в процеса на развитие на човечеството. За първи път връзките между информацията започват да получават материализация извън пространството на обособения мозък. Изследователите вече сериозно говорят за времето, в което имплантирани в тялото чипове ще заменят мобилните телефони, компютъра и телевизора. Това е бъдещето, по което вече се работи в лабораториите - а не страшният сън на фантаста. Това е бъдещето, което вече чука на вратата и ние нямаме друг избор, освен да го пуснем - и е по-добре да го направим подготвени.

Всяко прекрачване в нова ера може да бъде тълкувано като благо или като проклятие. Ние можем да оплакваме загубената с откриването на парната машина селска и общинна идилия. Ние можем да негодуваме или да плачем пред перспективата да се превърнем в роботизирани, формирани от матрицата същества - или да прозрем невероятните нови възможности в разпостирането на мозъчните връзки извън границите на отделния мозък и използването на общите човешки ресурси за търсене на общия човешки път напред.

И да се опитаме да не оставаме назад и настрана. С помощта на този верен спътник - думата, която се връща към своята първична роля на ориентир. Всяко дете усвоява света като назовава. И после - като започва да свързва думите.

Съвременният човек не се бои от нищо повече отколкото от избора. Ние се опитваме да разтеглим времето, в което избираме колкото се може повече за да отдалечим възможно най-много момента, в който трябва да направим избора - да вземем решението. Ние търсим с години, ако не и с десетилетия истинския партньор, истинската професия, истинското призвание и истинския смисъл на живота, подхранвани от постното, но затова пък толкова успокояващо оправдание, че ето, избираме и имаме правото повече да избираме и още да избираме докато (не) изберем.

Избирането е изчакване, а изборът е действие. Избирането е стоенето на кръстовище, пуленето срещу указателните табели или в картата, или в небето. Изборът е тръгването по един път. Светът днес дава много пътища - и много поводи да се пулим, вместо да тръгваме. Много избори - и много причини да не можем да отлепим. Привикнали на плоското мислене, в което има само напред и само назад, не можем да се справим с многото посоки около нас. Страхът от избора се превръща в най-честа фобия на съвременния човек. Той се учи да я маскира под други, по приемливи названия, но не може да се освободи от натрапчивостта й, затова най-често е готов да се остави в чужди ръце и да приеме изборите-полуфабрикати: готовата храна отвън, която има все същия еднакъв и изкуствен вкус. По-бързо, по-удобно, по-безопасно.

Природата някога не е търпяла ролята на дълго избиращия. Ако не вземеш храната, ще ти я отмъкне друг. Ако не се справиш със звяра (с бягство или борба) ще бъдеш изяден. Ако не се погрижиш за огъня си, ще измръзнеш. Днес изглежда, че си свободен никога да не избереш. Никога да не вземеш решение. Никога да не тръгнеш нанякъде. Да заместиш тръпката на избора с търпенето на избирането.

Това е като-че-ли свобода. Като-че-ли необвързаност. Ние не оставаме неподвижни дори когато ни се струва. Колкото по-малко избори правим, толкова повече някой избира вместо нас - който знае къде иска ние да отидем. От най-баналния супермаркетски смисъл - до най-глобалния, общочовешки смисъл. И това че можем да сгрешим е също оправдание. Дори грешката е избор, който те води по-близо до правилния за теб избор. Дори грешката е избор. Страхът да не допуснеш грешка пречи да се научиш да не допускаш същата грешка следващия път.

Езикът изобилства с форми, свързани с процеса на избора. Утрото е по-мъдро от вечерта, гласи народната мъдрост, с решението трябва да се преспи, защото имаме повече шансове да уцелим верния път, ако оставим за нощта аргументите на разума и ги заменим с работата на несъзнаваното. То е хранителницата на вътрешните ни ресурси, на онова складирано и навързвано в продължение на десетилетия познание, където най-вероятно се крие и верният отговор. Защото най-вероятно вече сме минали и то неведнъж през подобен избор и през подобни грешки и някъде дълбоко сме съхранили знание затова, което може да бъде извикано, сглобено отново, напасвано към ситуацията днес. Никой не знае по-добре от нас самите накъде да поемем. Дори ако сме забравили, че знаем това.

Научени да страним от своето несъзнавано, ние се отдалечаваме от своите избори. Вярвяме, че ги заместваме със съзнателно избиране и че днес всичко се нуждае от логика. Но логиката ни затваря в планетата на ограничените възможности. Тя често е срещу онова, което носим в себе си и затова избирането се превръща в мъчително боледуване. Гласът на разума само маскира несъзнаваните послания, които вътрешните ни антени непрекъснато улавят. Опитът да се сведе избора до счетоводните колонки на плюс и минус винаги се проваля.

Ние често имаме повече избори - дори когато изглежда, че изборът се свежда между да и не. Тайната на щастливия живот е не в това да вземеш добро решение, а да вземеш най-доброто за себе си, което е едно единствено. Във всеки един момент. В следващия - в пропиляното в изчакване и почесване по главата време - цялото колело на планетата вече се е завъртяло. Картите са подредени по друг начин. Ти пак не си направил нищо и отново си извън коловоза.

Изборът не се получава - изборът се взема. Никой, никаква психотерапия, никакъв съветник, никакъв консултант няма да го направи вместо теб. Когато избираш, ти си един срещу един - в цялата космическа самота и в цялото по космически безгранично щастие да поемеш сам отговорността за своето съществуване и за своето бъдеще.

В българския език думата верига означава както навързани едно за друго неща, така и окова, което сковава, тежи, влачи се зад нас и не ни дава да помръднем. В нашия вътрешен свят година след година ние навързваме едно след друго психичните си състояния във верига, която става все по-тежка и все по-мъчително е оттърсването от нея. Уж създадена за вътрешно улеснение, за да не трябва да прахосваме прекалено много енергия в обработване на информация, веригата в един момент започва да спъва. Започва да пречи: все по-малко внимание обръщаме на новата информация, която постъпва отвън и все повече по навик намираме сходства с нещо, което вече сме запомнили някога. Това ни отдалечава от света такъв, какъвто е навън и все повече ни затваря в една остаряваща, затова ограничаваща и невярна картина на света.

Новите изследвания на мозъчната дейност показват, че мозъкът ни не складира преживяванията подобно на библиотечен каталог: всяко от тях категоризирано в отделно надписано чекмедженце, а използва различни, дори и в чисто физическото си местоположение, “складове” за да запише накъсано отделни фрагменти от тях. На езика на електричеството и вълните - езика, с който нашият мозък работи, тези парченца преживяване са запаметени като парченце възприятие. Не парченцата, а връзките между тях са самото психично състояние и мозъкът има необятна за днешните ни представи възможност да създава и да съчетава, и да пресъздава отново тези връзки; да ражда от мозайката съхранена информация без съмнение най-удивителните творби, на които човек е способен: неговите собствени преживявания.

Но това е само първата стъпка. Някъде в бездънния ресурс на паметта се създават и връзки между отделните психични състояния. Мозъкът се “научава” да поддържа веднъж създадените връзки: по-лесно е да се повтори вече изминатият път, отколкото да се прокарват нови пътеки. Не връзките, но възможността отново да бъдат повторени, е най-съществената част от овладяването на околната среда. Ние казваме, че човек е порасъл, когато достатъчно възможности са вече експериментирани, достатъчно реакции са вече изработени и във всекидневието е по-вероятно човек да отговори на сетивната информация с вече позната комбинация от връзки - с вече преживяно вътрешно състояние.

Понякога наричаме това помъдряване. Но то е и нашата клопка.

Колкото по-лесно става да се връщаме към познати психични състояния, толкова повече заето е пространството за нещо ново. Лишаваме се от сетивната възприемчивост на малкото дете, за което всичко може да е досега невидяно, нечуто, неусетено - не-преживяно. Веригата на състоянията прави живота ни по-лесен, по-разбираем, по-предсказуем, но заедно с това и по-скучен, по-известен и по-сив. Веригата на състоянията прави и нас самите по-предсказуеми, по-скучни и по-сиви. Не че мозъкът ни изведнъж е загубил способността си да се учи, да създава нови връзки, да опитва нови комбинации, да твори: ние просто преставаме да изискваме това и се задоволяваме с познатото. Дори и от познатото стесняваме набора си, останалото оставяме да бъде забравено. С други думи - остаряваме.

Акцентираните психични състояния - тези, в които прекарваме (по навик и от мързел) по-голямата част от будния си живот стават толкова добре затвърдени, че вместо цял комплекс от сетивни възприятия, както в началото на процеса на заучаване, достатъчно е едно-единствено възприятие или дори само намек за възприятие и това отключва състоянието. Страхливецът най-вероятно изпитва страх. Завистникът - повечето време - завист. Фрустрираният - фрустрация. Импотентният - импотентност. И много вероятно - защото мозъкът ни е сложна машина - повторението не спира с едно състояние, а се проточва по веригата, в която едната халка заключва другата, тя - следващата и така всичките ни жизнени сили, целия ни живот.

Според класическата психотерапия ние трябва да тръгнем - водени - по цялата тази дългогодишна верига от състояния, които пораждат други състояния с надеждата да стигнем до онова първоначално преживяване, което е създало най-първата комбинация от мозъчни връзки, най-първата халка на веригата. За Фройд това е периодът на ранното детство, след него някой терапевти дори вярват, че верният момент е мигът на раждането или дори още преди самото раждане. Психотерапията се надява, че обяснението или преживяването (според школата) на този начален момент отново ще промени вътрешната реалност, ще даде възможност на мозъка да опита нещо ново.

Невро-лингвистичното програмиране (НЛП) не е терапия. NLP не се интересува от историята, която е създала дадените психични реалности, а от възможностите те да бъдат променени. НЛП е набор от инструменти, насочени изцяло към самия процес на възприемане, обработване и съхраняване на информацията. Ако мозъкът ни не го прави по начин, който сега е полезен за нас, можем да го научим на това сега. И това не е сложна и заплетена академична наука, а знание, което ни е дадено от рождение. Знание, което за съжаление лесно забравяме под тежестта на оловната верига на психичните състояния, затворени в килията на вече преживяното - някой път - до живот. Една присъда, от която е по силите ни да се помилваме.

Столетия се опитвахме да заменим думите с формули. Излязохме от простата сила на думите, за да ги превърнем в тежки и немощни конструкции. Разпределяхме ги в различни категории и пълнехме с тях учебниците. Колкото повече натрупвахме, толкова повече разбирахме, че не това е начинът да постигнем истината и че комбинирането на дълги поредици от думи може да изпълни университетските библиотеки и дори за кратко - част от главите на студентите, но няма да се справи със задачата да ни отвори вратите към знанието. Така, както го бяхме раздробили и разчленили, знанието сякаш ни се надсмиваше, защото зад всяка нова овладяна височина - която този път изглеждаше вече наистина окончателната, се надигаше още по-висока, по-сложна и по-непристъпна за думите. Но вместо да се откажем, ние ги зареждахме в още по-голямо количество и се надявахме, че ще можем да се изкачим и доволно да се огледаме, че ние ще бъдем господарите на думите.

Столетия използвахме грешно езика си в опит да обясняваме, разчленяваме и разбираме. Вместо да ни отведе към информацията в нас, той ни ограждаше от тази информация с все по-високи стени от сложни дефиниции, формулировки, обяснения, все по-трудно и от все по-малко хора разбираеми. И кой знае защо решихме, че това да не могат да те разберат е особено умение и привилегия и заслужава почит, уважение и професорски титли. Нашият език се превърна във вътрешна бариера към нас самите, към другите, към вселената. Превърнахме го в противоположното на онова, заради което е бил създаден. Преживяването не се нуждае от обяснения, за да породи преживяване. Щастието не се нуждае от обяснения, любовта - от дълги анализи, радостта или болката - от научна терминология, която само ще ги скрие, измести, но няма да ги направи по-малко важни за нас такива, каквито са. Езикът, както го използваме, започва да ни пречи.

И тази фалшива посока става особено видна сега, когато безумието да се подреждат думи в опита да се разбере, да се обясни, да се докаже, да се ревизира, нараства дотолкова, че нищо вече не може да обхване тези вериги от думи, повече от всякога сковаващи: нито една библиотека, нито една университетска катедра, нито една човешка глава. Учебниците като бройка растат в геометрична прогресия, интересът ни към тях спада. Все повече хора разбират, че в учебникарския подход към езика има нещо грешно. Не ни остава време, пресушава се и желанието ни да се ровим в непроходимата навалица от думи,в милиардите милиарди бели страници с малки черни завъртулки, които се опитват да ни кажат нещо, които искат да стигнат до нас, но все повече нищо не ни казват и все повече не стигат до нас.

Науката, каквато беше от Ренесансово време, умря с миналото столетие. Науката днес трябва да приеме цялото, преди да дели парченцата, защото толкова много раздробени парченца започнаха нас да раздробяват. Да ни отчуждават. Да ни правят слепи и глухи, и безчувствени. В опита да узнаем всеки детайл изгубихме знанието за общото. Загубихме перспективата. Затова можем да си представим всичко: земя без дървета, планета без въздух, ден без изгреви, клонирани овци и хора без любов. Надеждата, че рано или късно науката ще постигне всеки детайл и ще го опише с думи, се оказа измамна. Може да е имало някакъв смисъл в нашето движение в последните столетия. Но днес трябва да започнем с преосмисляне.

Ние сме още съществата, които говорят. В думите още я има магическата сила, с която са били създадени. Не да обясняват, а да дават. Не да запълват и да попълват, а да изпълнят. Не да разчленяват, а да ни обединяват.

Да ни вДЪХновяват. Думите са най-прекият път към нашия дух, към онова, което наричаме несъзнавано. Там ще намерим онова, което не можем да постигнем с томовете, с отделните глави, с абзаците и с изреченията. Някой път - само с една едничка дума, стига да се оставим да ни намери сега.

Помня едно дълго пътуване със самолет до Америка. Самолетът беше пълен с хора, с лош, миришещ на пластмаса въздух и отегчение. Часовете, в които не знаеш нощ ли е или ден, минаваха бавно, глупавата комедия, която трябваше да развлича, само увеличаваше раздразнението от това състояние, в което нито можеш да спиш, нито да си буден, нито да се движиш, и броиш секундите, а времето не ще и не ще да минава и ти се струва, че самолетът не ще да се помръдне, фиксиран в някаква неподвижна точка на десет километра над океана, в която преживяваш и преживяваш изгрева и никога не е достатъчно късно, за да си стигнал, да си се отървал от този тенекиен плен и от вибрациите, и от усещането, че си пленник и никога вече няма да има отърване от тази изкуствено осветена, изкуствено овъздушена, изкуствено повдигната и изкуствено усмихната продълговата кутия, в която предпочиташ да затвориш очи, за да не виждаш десетте редици от размазани, уморени лица, сновящите между тях стюардеси и глупавия екран, на който уж трябва да се появява изминатият маршрут върху картата на земята.

И тогава изведнъж се случва чудото. В далечината, но вече по-близо и по-близо, започва да се вижда истинската земя. Първо - като неясно очертание далеч на края на водата, но ако се загледаш, първо можеш да различиш върховете на снежни планини и още малко - земята е наистина под краката ти, макар и все още няколко километра по в ниското.

И това не е земята, с която си свикнал, а сякаш парче от някаква друга, съвършено непозната планета. Прелитаме над северна Канада. И аз за първи път виждам огромни, наистина огромни пространства, в които няма никаква следа от човешко присъствие. Толкова много съм гледал пейзажа отгоре, в различни страни, в различни континенти и, колкото и различна да е природата, гледката винаги по едно си прилича: тук ще видиш път, там - купчина къщи, малко село или дори град, нарязани на парчета ниви, бетонът на фабрики и язовирни стени. Човекът, казваме, преобразява природата, оставя следата от своето съществуване, която добре може да се отличи от високото. Ние искаме всичко да бъде наше. Ние строим модели и свят по тези модели, без въобще да се интересуваме от света отвъд тях. А може би той иска да ни каже нещо повече. Нещо, което подминаваме, докато бързаме и летим със смешните си самолети и със смешната си суета на откриватели и завоеватели, които бързат, бързат да оставят своята дума.

Отдолу беше пространството на тишината. Преминавахме над стотици километри тишина и тя беше по-велика от всичко, което бях виждал до този момент в живота си. Това бяха огромни пространства, в които нямаше пътища. Нямаше къщи, нямаше градове, нямаше бетон и нямаше фабрики. Това беше място, в което нямаше нищо измислено, нищо, което не го е имало и преди сто, и преди двеста, и преди петстотин години. Преди човекът да започне с великите си географски открития. Гора. Гора, гора и пак гора. Езера. Реки, които се вливат в езерата и реки, които ги оттичат. Пространства със сняг и безснежни куполи на върхове, огрени от слънцето. Голата тундра, в която тепърва ще започне студеното северно лято. Океанът, който по някой път се промъква навътре в дълбоки, спокойни заливи. Това отдолу беше картината на живота: такъв, какъвто винаги го е имало и какъвто продължава да го има, въпреки нашите усилия да го заглушим, да го заличим и да се правим, че не го усещаме.

Ние можем да заливаме бетон. Ние можем да придаваме измислени форми на реките и полетата. Ние можем да вдигаме небостъргачи, да строим магистрали и да летим съсредоточено и без да спираме от континент на континент, и да се правим на най-важните, и да се преструваме на най-заетите, и да си вярваме, че сме най-умните. Ние можем да разкопаваме, да опустошаваме, да облагородяваме, да изтръгваме, да показваме своето присъствие и да налагаме съобразяване с него от позицията на силата. И всичко на пръв поглед изглежда точно така: ние сме господарите на планетата. Ние изсичаме поредния къс гора, за да го превърнем в поредния еднообразен и удобен жилищен комплекс или търговски център или автобан. Ние се правим, че не виждаме. Ние се правим, че не чуваме. Ние се правим, че нямаме възприятия. Ние се опаковаме в книжни, целофанени, стоманени и всякакви други обвивки и оставяме зад себе си, на мястото на свободните планини, планини от изхабени неща и боклуци. И това ни изхабява. И това ни превръща самите нас в боклуци.

Но това пространство - дивото пространство на природата - все още съществува. Макар и да не искаме да попадаме в него, дори и да го виждаме, освен от страхливата и сигурна дистанция на един самолет. В териториите, в които не е стъпвал човешки крак и в които животните не бягат, защото просто не знаят какво е да искаш да маскираш слабостта си със слепотата на унищожението, все още всичко е такова, каквото е било преди двайсет и преди двеста, и преди две хиляди години.

Изведнъж времето в самолета вече не беше спряло. Бързо наближавахме границата. Скоро дивите пространства на тундрата щяха да се загубят от очите ми и в прозорчето на кабината да ги замени обичайната гледка на градове, пътища, подредено стопанство и язовири. Някъде напред беше летището. Скоро вече нямаше да мога да го видя, това последно парче истински свят, което продължаваме да носим в себе си дори след приземяването.

Никога досега в човешката история тълпата не е била толкова многобройна и толкова способна да навреди на управляващите със средствата на терора. Затова днешното време изисква нови, особено рафинирани методи за управление на тълпата. Изпитаните от историята морков и тояга не стигат. Още повече, капиталистите допуснаха във втората половина на миналия век решителна грешка: изплашени от призрака на комунизма те решиха да подадат на тълпата прекалено голямо парче морков. Комунизмът, както и всеки друг призрак, се разсея в небитието, но тълпата, веднъж нахапала плячката, вече не искаше да се задоволява с по-мъничко парченце. Пилешкото крилце се оказа прекалено постновато след свинските пържоли. Все по непроизводителната западна тълпа иска все повече. Това се превърна в основната грижа на управляващите в началото на нашия век. Рецептата, подсказана от Невролингвистичното пр�