Дефектните хора
Една от любимите фантазии на Невролингвистичното програмиране е, че няма дефектни хора. Никой не е счупен, никой не се нуждае от поправка и е време терапевтите да се трудоустроят например във фелдшери. Да превързват рани и да слагат гипс там, където наистина е наложително.
Но да си представим огледалната фантазия – че дефектни хора наистина има. И това са хората, които не знаят да се чувстват добре. Понеже човешкият мозък е съвършена машинка, която моментално запълва празнините, хората, които не знаят да се чувстват добре много добре знаят как да се чувстват зле. И понеже наистина не са счупени, с други думи мисловните механизми, които пораждат психичните състояния си тиктакат напълно точно и изпълняват възложената им задача отлично, дефектните хора умеят да се чувстват наистина зле. И колкото повече го правят, толкова по-майсторска става тренировката им в това занятие. И колкото повече повтаря и се учи мозъка, толкова повече затвърдява знанието си – единственото, на което са го научили – да се чувства зле.
Тези хора не са счупени. Те са завършени кандидати за трапанация на мозъка. Те подлежат на разглобяване върху операционната маса, където всяка от погрешно възпитаните им връзки трябва да бъде отстранена. Не се опитвайте да им помагате като търсите причината за това, че се чувстват зле. Причината може да е навсякъде около тях: може да е в детството, в лошите родители, в неприятните приятели, в завистливите съседи, в миризливите спътници в трамвая, в правителството, в историята, в икономиката, в географската ширина, в географската дължина, в ширината на тротоара, в невъзпитаните шофьори, в лошото време, в хубавото време, в дъжда, в слънцето, във вятъра, в епохата, в лошите шефове, в роднините, в магазините, в годините… Тези хора не се подлагат на никаква психоанализа, защото тя само ще затвърди тяхното непоклатимо убеждение, че вината за това да се чувстват зле е в някого навън, някъде навън, в този лош,лош, лош свят.
Тези хора се мъчат в пъкъла на съвършения вътрешен механизъм, който създава техния лош свят. Те тичат като кучета подир опашката си и придобиват все по-голяма инерция, от която никога не могат да се спрат, затова казвам, милостиво е да бъдат отстреляни. Ние имаме един великолепен апарат за учене и научаване и е срамота да го използваме, за да учим и повтаряме това. Да се чувстваш непрекъснато зле не е болест и не подлежи на излекуване. Да се чувстваш непрекъснато зле е признак на лошо възпитание. На лоша култура. На лошо образование.
Защото каква е ползата да знаеш да си служиш с приборите за хранене и логаритмичните таблици, когато не можеш да си служиш със своето мислене за това, за което всъщност ти е дадено – за да се чувстваш добре. Можеш да имаш голяма академична титла, кариера, да си прочел хиляди книги и във всеки момент да разполагаш с нужните цитати, можеш да знаеш вълшебните думички и дори насилствено да се усмихваш – но ти си абсолютната нула, ако не знаеш как да се чувстваш добре. Ако не знаеш как да се ползваш от онова, което всеки от нас е длъжен да научи на първо място. Преди азбуката. Преди аритметиката. Преди да се научиш да си вдигаш сам гащите. Както всяко умение – както писането, както смятането, както карането на колело, умението да се чувстваш добре първо се повтаря с усилие, а после се превръща в навик, а после навикът се автоматизира, а после навикът остава и се затвърждава, и се вкостенява.
Да се чувстваш зле е отровен израстък и аз се питам как би изглеждала нашата планета, освободена от тази отрова. Тя е по-заплашителна от отровата на въглеродния двуокис, но за нея не се подписват международни споразумения. За нея се мълчи или в най-добрия случай се говори шепнешком. В кабинета на психотерапевта.
Това няма да ни спаси от заразата. Психичните състояния се разпостраняват със скоростта на светлината и докато не е измислена генната модификация на човешко същество, което да не може да се обучи да се чувства зле, планетата все повече и повече ще се сбръчква от опасната болест. Колко от гадните неща, които се случват на света всеки ден и пълнят новините нямаше да ги има, ако всички хора се чувстваха наистина добре?
Но науката се занимава с домати, които да не се развалят на сергията, вместо да се занимава с хора, които да не се развалят. Дефектните хора са като развалени, гнили яйца. Тяхната воня замърсява атмосферата. И най-страшното е, че колкото по-съвършено те усвояват технологията да се чувстват зле, толкова по-абсурдна им изглежда идеята, че повредата може да е в техния телевизор. По-точно: не е повреда. Телевизорът работи, само хваща погрешен канал и поради тази причина не може да хване верния.
Животните знаят какво е болка, какво е страх и какво е бягство, но не знаят какво е да се чувстваш зле. Да се чувстваш зле е рафиниран, човешки деликатес. Той е нещо различно от инстинкта за оцеляване и от всички останали инстинкти, които ни карат да бягаме, когато има нужда, да се страхуваме, когато има нужда, да плачем, когато има нужда. Ние не можем да отрежем от себе си страданието, болката, мъката, нещастието – те са част от живота, също такава като радостта, усмивката и тихото доволство от добре изминалия ден. Ние не можем да отрежем от себе си дори и лошите мисли и понякога депресията, защото и те са част от живота – по същия начин, по който на земята има и бури, и нощи, и дъждове. Но нашето мислене ни е дадено, за да го научим- да водим себе си из тези лабиринти, да посрещаме промените и да се чувстваме добре.
Да се чувстваш добре не значи да си глупаво усмихнат през цялото време, а да поемеш отговорност за живота си. Да съзнаваш, че картината на света в главата ти е продукт на твоята неврофизиология и ти си длъжен да не я превръщаш в картина на отпадъчен продукт. Да се чувстваш добре означава не да се правиш на сляп или мъртвопиян или да не ти пука, а да осъзнаваш, че твоята вътрешна свобода е в ръцете ти – и това е свободата на избора с какви очила ще гледаш планетата.
Аз избрах розовите очила на душата. А вие?