Закачени за миналото
Много хора обичат да живеят закачени за миналото. Защо преди десет години са направили това, защо преди двайсет не са направили онова, защо не са послушали майка си, защо са послушали баща си, защо са се омъжили по любов вместо за милионер, защо са се омъжили за пари вместо по любов, защо са учили това вместо онова,защо са отишли на тази работа, защо са имали или нямали деца, кариера, медал защо са емигрирали или не са емигрирали, списъкът на теми за вайкане с времето става все по-дълъг и необозрим и дори само повърхностният му преглед – ах, колко обичано занимание – отнема все повече време: не от миналото, а от настоящето. И докато миналото е време, в което нещата са станали – сегашното е времето, в което нещата стават. Казва се, миналото не може да се върне, но повече истина има във факта, че сегашното не може да се върне. Само след час то ще е вече безвъзвратно отминало – и тук и сега се решава дали това единствено време, в което живеем е прахосано или не.
Изкушенията са много. Ние имаме свойството да запомняме отлитащото и да го възпроизвеждаме в главите си. Ние можем да повтаряме тази игра безкрай много пъти и всеки път да се връщаме към състоянията и преживяванията, през които сме минали някога, без в момента причината са тях вече да съществува. Природата е замислила този механизъм като подарък, който притежава единствено човека. Само ние от всички живи същества можем да се превърнем в едни автомати на неспиращото удоволствие, на неспирния смях, на несекващото щастие. Само ние можем да се чувстваме добре не само благодарение на външните дразнители в момента, но и на запомнените дразнители, които отдавна не са до нас. Само ние сме собственици на този суперсъвършенен механизъм, който може да разтяга линията на живота, да прибавя към нея химерното минало и химерното бъдеще и да използва това разширение като широка, пряка магистрала към вътрешното удовлетворение, спокойствие, радост. Само ние можем да променяме миналото и бъдещето в главите си сега, да вземаме оттам и да прибавяме ресурси към днешния ден. Само ние можем всяка секунда, безкрайно много пъти в един човешки живот да решаваме какво минало сме имали и какво бъдеще ще имаме и ние вземаме това решение, подобно на свръхмощни компютри, секунда подир секунда, често без да забелязваме.
Колко от нас използват подаръка по предназначение? За колко от нас миналото е извор на сила за едно по-добро бъдеще днес? И колко висят безнадеждно на закачалката на миналото, като стари палта, които никога вече няма да видят чист въздух, студената зимна утрин, есенния дъжд и вместо това ще трупат прах години, години, години, докато станат напълно ненужни и бъдат изхвърлени?
Да се закачиш за миналото е доживотна присъда. Всеки от нас има своето собствено пространство и всеки решава сам с какво да го пълни – с цветя или с пепел. Да се закачиш за миналото означава да покриеш с лава вълшебната планина на живота и да я превърнеш в мрачен, сив конус, от който пуши задушаващия дим на овъгленото сърце. Да се закачиш за миналото като се вайкаш за пропилените възможности е всъщност да отнемеш шанса си днес да откриеш нови възможности в един свят, който тъй или иначе никога не принадлежи на миналото и сега маркира пътеките за утрешния ден.
Вярно е, че всеки сам определя пътя си. Закачалките на миналото теглят в невъзможната посока – тази, която отдавна не съществува. Дотам не може да се стигне дори и с най-мощния двигател. Да се закачиш за миналото си е като да бръмчиш на едно място, докато изхабиш горивото си. Докато замлъкнеш.
Миналото има само една разумна употреба: малкото акумулиращо фенерче във време на буря и тъмнина, докато дочакаш изгрева на слънцето. Не затъмнител. Не удушител. Не охладител. Миналото има единственото разумно предназначение на източник на надежда, когато днес имаш нужда от нея, за да продължиш необезпокояван към утрешния ден. Миналото не е тъмният гардероб, в който грижливо да къташ сивите дрипи на неудовлетвореността, несигурността и неуспеха.
Затова – изхвърлете закачалките на миналото.