Философия на неуспеха
В последните десетилетия на особен успех се радват тъй наречените наръчници на успеха: психологически пътеводители и сборници от простички правила и съвети как да успеем в живота. Като се съди от постоянното им присъствие в листите на бестселърите може да се заключи, че никога не е имало толкова много неуспели хора: защото успелите, разбира се, нямат нужда от указания. Тези, които възприемат себе си като неуспели, охотно купуват книги за успеха. Проблемът е само, че точно на тях съветите трудно ще помогнат: ако съветите можеха да помагат, една единствена книга щеше да е достатъчна, а хората отчаяно купуват нови и нови и понякога трупат цели колекции от повтарящи се, фанфарни и блестящи корици с обещания за книгата, която този път несъмнено ще промени живота ви. Истинска благодат: но за автори и издатели.
Успехът е природно състояние за човека, както и за всяко друго същество на планетата. Помислете си за тигър, който седи и плаче, защото се е провалил и не е успял да улови плячката си. Помислете си за риба, която, вместо да плува и да живее, не мърда вцепенено, защото трепери, че може да я изяде акулата. В хилядолетната си история хората са познавали страдания и беди, изпитания и глад, но не са познавали вътрешното преживяване на неуспех. Неуспехът, за разлика от успеха, е заучено вътрешно състояние. Един от парадоксите на психичното ни развитие като човечество е, че с нарастването на възможностите ни за влияние и контрол върху вътрешните състояния нараства и възможността да (само)навредим – често без да разберем какво се е случило. Бързо, но затова пък трайно.
Мозъкът ни учи изключително бързо. Части от секундата – и новата връзка е създадена, новата възможност за ново преживяване, нова формация, която може да възпроизвежда все същата мозъчна химия – точно както звънецът възпроизвежда слюнката в разлигавената уста на прочутото куче на Павлов. Причината може да е дума или мисъл, образ или фантазия, допир или вътрешно усещане. Причината е като светкавица, тя е получила шанса да разтърси вътрешния ни свят и да го реорганизира.Точната причина за това, че информацията е вече организирана по нов начин няма особено значение, по-важното е, че психиката ни повечето време упорито се придържа към простия природен закон за привличане на сходното. Ние непрекъснато филтрираме новата информация от околната среда, която атакува сетивата ни и отсяваме обикновено онова, което можем да присъединим към вече познатото. Така веднъж създадени вътрешни преживявания стават все по-устойчиви и остават все по-малко пространство за промяна. Добрите съвети от книгите рядко имат властта да се наместят там, където преживяването на неуспеха е изместило въздуха и се е разраснало до гигантски размери.
От всички страхове, пише Елизабет Кюблер-Рос, само два са вродени: страхът от падане от високо и страхът от силен шум. Всички останали страхове, които носим, са заучени от уплашени възрастни. Дори страхът от смъртта не е естествен страх, твърди най-известната изследователка на предсмъртните състояния – дори и той е част от баласта, който някъде в първите години на живота сме поели.
И това се отнася не само за страховете, сателитни конструкции на преживяването на неуспех. Центърът на неуспеха обаче е също така заучената липса на самочувствие. Липсата на самочувствие създава най-плодородната почва за един неуспешен живот. Около нея се организират страховете, които ограничават възможностите за промяна. Това гнездо привлича около себе си нова и нова информация отвън в подкрепа на липсата на самочувствие, нови и нови ограничаващи и възпиращи страхове. Присъединяват се емоции като завистта: другите имат повече, другите могат повече, другите са виновни за моя неуспех. От всички образувания във вътрешния свят на човека това е най-злокачественото: то парализира и нараства с ужасяваща прогресия: външната среда всеки ден предоставя достатъчно количества информация за храна на всяка вътрешна организация. Неуспехът обича да се храни добре и изяжда вътрешните ресурси на личността с необуздан апетит. Някой път саморазрушението стига дотам, че трябва да се намесят лекарите. Но дори и да не стигне дотам: какво може да бъде утешението от един напразно пропилян в самосъжаление, обвинения към несправедливата съдба и лошите хора,сълзи и оплакване безкрай живот…
Неуспехът не е природна даденост, а лошо научаване. Природата се опитва, опитва и опитва да възстанови хармонията, но често не успява благодарение на упоритостта на заразения да повтаря и повтаря урока си. Ние, хората, сме старателни ученици: особено ако затова веднъж са ни похвалили. Същите тези преживяващи се като неуспешни, уплашени, завистливи, но влиятелни и веднъж овластени да предават заразата учители от детството – без значение дали в ролята на родител, роднина, учител. Неуспехът е предизвикана от човека в последните десетилетия епидемия и срещу нея засега няма ваксина.
Проблемът с лечението е, че рецептите от бестселърите за успеха са хубави и верни в същността си, но абсолютно неприложими за човек, който вече носи в себе си зловещото новообразувание на неуспеха. Един от постоянно повтарящите се съвети например е: за да имате успех, обкръжавайте се само от хора, които се преживяват като успешни. Чудесно, но как точно може да го постигне някой, който дълбоко в себе си вярва, че е нищо? Никога, ако преди това не разбие вътрешното гнездо на неуспеха си.
Човек има способността да учи бързо. Това може и да е тегоба, но също така е нашия шанс: че веднъж научен лош навик може също така да бъде бързо отучен. Лошото самочувствие не е нищо повече от лош навик. Досаден. Пречещ. Ограничаващ вътрешната свобода. Запушващ възможностите ни да избираме от неограничената от нищо, освен от нас самите, палитра на живота.
Някои са свикнали да протягат ръка само към черната боя и вземат черната боя и пак черната боя… и пак черната боя… Но черната боя дори не е цвят: а на палитрата има толкова много различни цветове.