Веригата на състоянията
В българския език думата верига означава както навързани едно за друго неща, така и окова, което сковава, тежи, влачи се зад нас и не ни дава да помръднем. В нашия вътрешен свят година след година ние навързваме едно след друго психичните си състояния във верига, която става все по-тежка и все по-мъчително е оттърсването от нея. Уж създадена за вътрешно улеснение, за да не трябва да прахосваме прекалено много енергия в обработване на информация, веригата в един момент започва да спъва. Започва да пречи: все по-малко внимание обръщаме на новата информация, която постъпва отвън и все повече по навик намираме сходства с нещо, което вече сме запомнили някога. Това ни отдалечава от света такъв, какъвто е навън и все повече ни затваря в една остаряваща, затова ограничаваща и невярна картина на света.
Новите изследвания на мозъчната дейност показват, че мозъкът ни не складира преживяванията подобно на библиотечен каталог: всяко от тях категоризирано в отделно надписано чекмедженце, а използва различни, дори и в чисто физическото си местоположение, „складове“ за да запише накъсано отделни фрагменти от тях. На езика на електричеството и вълните – езика, с който нашият мозък работи, тези парченца преживяване са запаметени като парченце възприятие. Не парченцата, а връзките между тях са самото психично състояние и мозъкът има необятна за днешните ни представи възможност да създава и да съчетава, и да пресъздава отново тези връзки; да ражда от мозайката съхранена информация без съмнение най-удивителните творби, на които човек е способен: неговите собствени преживявания.
Но това е само първата стъпка. Някъде в бездънния ресурс на паметта се създават и връзки между отделните психични състояния. Мозъкът се „научава“ да поддържа веднъж създадените връзки: по-лесно е да се повтори вече изминатият път, отколкото да се прокарват нови пътеки. Не връзките, но възможността отново да бъдат повторени, е най-съществената част от овладяването на околната среда. Ние казваме, че човек е порасъл, когато достатъчно възможности са вече експериментирани, достатъчно реакции са вече изработени и във всекидневието е по-вероятно човек да отговори на сетивната информация с вече позната комбинация от връзки – с вече преживяно вътрешно състояние.
Понякога наричаме това помъдряване. Но то е и нашата клопка.
Колкото по-лесно става да се връщаме към познати психични състояния, толкова повече заето е пространството за нещо ново. Лишаваме се от сетивната възприемчивост на малкото дете, за което всичко може да е досега невидяно, нечуто, неусетено – не-преживяно. Веригата на състоянията прави живота ни по-лесен, по-разбираем, по-предсказуем, но заедно с това и по-скучен, по-известен и по-сив. Веригата на състоянията прави и нас самите по-предсказуеми, по-скучни и по-сиви. Не че мозъкът ни изведнъж е загубил способността си да се учи, да създава нови връзки, да опитва нови комбинации, да твори: ние просто преставаме да изискваме това и се задоволяваме с познатото. Дори и от познатото стесняваме набора си, останалото оставяме да бъде забравено. С други думи – остаряваме.
Акцентираните психични състояния – тези, в които прекарваме (по навик и от мързел) по-голямата част от будния си живот стават толкова добре затвърдени, че вместо цял комплекс от сетивни възприятия, както в началото на процеса на заучаване, достатъчно е едно-единствено възприятие или дори само намек за възприятие и това отключва състоянието. Страхливецът най-вероятно изпитва страх. Завистникът – повечето време – завист. Фрустрираният – фрустрация. Импотентният – импотентност. И много вероятно – защото мозъкът ни е сложна машина – повторението не спира с едно състояние, а се проточва по веригата, в която едната халка заключва другата, тя – следващата и така всичките ни жизнени сили, целия ни живот.
Според класическата психотерапия ние трябва да тръгнем – водени – по цялата тази дългогодишна верига от състояния, които пораждат други състояния с надеждата да стигнем до онова първоначално преживяване, което е създало най-първата комбинация от мозъчни връзки, най-първата халка на веригата. За Фройд това е периодът на ранното детство, след него някой терапевти дори вярват, че верният момент е мигът на раждането или дори още преди самото раждане. Психотерапията се надява, че обяснението или преживяването (според школата) на този начален момент отново ще промени вътрешната реалност, ще даде възможност на мозъка да опита нещо ново.
Невро-лингвистичното програмиране (НЛП) не е терапия. NLP не се интересува от историята, която е създала дадените психични реалности, а от възможностите те да бъдат променени. НЛП е набор от инструменти, насочени изцяло към самия процес на възприемане, обработване и съхраняване на информацията. Ако мозъкът ни не го прави по начин, който сега е полезен за нас, можем да го научим на това сега. И това не е сложна и заплетена академична наука, а знание, което ни е дадено от рождение. Знание, което за съжаление лесно забравяме под тежестта на оловната верига на психичните състояния, затворени в килията на вече преживяното – някой път – до живот. Една присъда, от която е по силите ни да се помилваме.