Спасените и загубените
В концлагера – тази идеална лаборатория за изследване на човешката психика, пише Примо Леви, хората не се делят на богати и бедни, на образовани и неуки, на високи и ниски, нито по майчин език, цвят на очите или професия. Единственото истинско разделение между концлагеристите е това на спасени и загубени. То не се определя по лагерния номер и не е написано никъде; и въпреки това е известно на всички. Със загубените не разговаря никой, никой никога няма да им подаде ръка или да им направи някаква малка отстъпка, няма смисъл да си губиш времето с тях, защото те вече не съществуват и няма да оставят нищо след себе си, нито дори последния спомен на онези, които са били до тях в последните мигове. Загубените са сенки, чието изчезване е само въпрос на време. Светът на спасените е само уж светът на същите бараки, на същите ограничения и на същата безизходност, всъщност светът на спасените съществува независимо и успоредно на света на загубените. Към света на спасените проявяват интерес дори онези нагоре в лагерната йерархия. Не всеки от спасените ще оцелее, в онези условия оживяването е и игра на случайности, но никой от загубените няма да остане жив.
Остават живи, пише Виктор Франкъл, друг изследовател на лагерната действителност отвътре, не най-силните физически, не най-издръжливите, а онези, които има защо да живеят.
Какво означава това на езика на Невролингвистичното програмиране – NLP ? Възможно ли е да нахвърляме модел на вътрешния свят на спасените в нацисткия концлагер? Възможно ли е, като следваме стълбата на психическата дейност на човека от възприятията през убежденията и ценностите до идентичността, да се опитаме днес да моделираме идеалната психика на оцеляването? Онова, което може един човек, могат да научат всички, твърди Невро-лингвистичното програмиране (НЛП). Онези, които са попаднали зад бодливата тел и не са били просто начаса изтребени, е трябвало много бързо да пренастроят своите метамодели, да пренапишат своите карти, да вземат от всички ресурси на психиката само най-полезното за оцеляването в тези изключителни обстоятелства и да изтрият всичко останало, да се опитат отново да отворят очи, отново да се изправят и отново да проходят в една вече нечовешка среда. Първите крачки на прохождането са безумно трудни, но обикновено се случват в обкръжението на външна подкрепа, радост и достатъчно време и пространство за експериментиране. Първите крачки в концлагера са още по безумно трудни и то в обкръжение на враждебност, жестокост и липса на каквото и да е време и пространство за експеримент. В няколко кратки часа или дни вътре в теб се решава от коя страна на бариерата заставаш: от тази на спасените или от тази на загубените и това решение най-често е окончателно.
Колкото и парадоксално на пръв поглед да звучи, моделът на оцеляването в екстремни ситуации изисква максимално ограничаване, а не разширяване на възприеманата информация. Преживелите концлагери пишат за пълната липса на интерес към страданията на другите. Колкото по-рано бива филтрирана излишната информация, толкова повече от оскъдната енергия успява да бъде запазена за същественото, за фокуса върху оцеляването. Със същата сила това се отнася и за конструираната, запазена от миналото и сега отново възпроизвеждана информация. Способността напълно да се скъса с миналото, със собствения образ от миналото, с гласовете, с усещанията, със спомена за миризмите от миналото, е може би най-важната предпоставка за успешна първа крачка в света на ужаса. Възпоминанието, че някога си бил лекар, професор или директор на банка е вредно. Възпоменанието, че някога си бил човек с достойнство, добродетели и гордост е вредно в един свят, в който вече не си човек и в който то ще е източник единствено на саморазрушаващи конфликти. На езика на субмодалностите, толкова любим на първокласниците в NLP, това означава: дисоциирай се от всяко предишно възприятие, отдалечи от себе си картините от миналото, толкова далеч, че да престанеш да ги забелязваш, направи ги минимални, черно-бели, беззвучни, скучни и ако можеш ги премести зад гърба си. Направи се наблюдател на техния наблюдател, конструирай вътрешен свят, в който онова минало никога не е било привлекателно, никога не е било твое и въобще никога го е нямало. В стратегията за оцеляване всяко сравнение на себе си от днес със себе си от вчера е унищожително. Линията на времето винаги започва от новия ден или максимално от невероятния успех да оцелееш в предишните двайсет и четири часа, една добра и здрава основа за следващата стъпка: до оцелееш и следващите двайсет и четири часа. И всяка външна информация трябва да бъде пресявана като ценна и записвана или излишна и отхвърлена единствено през филтъра на това може ли да бъде полезна в конкретната задача на близкото оцеляване.
Убежденията са онези гнезда на психична организация, които обикновено са устойчиви и се изграждат върху основата на сходните преживявания и се подхранват от тези преживявания. Усилието за оцеляване изисква тотална реконструкция на света на убежденията, защото те определят вътрешните ни състояния, а с тях – и какво ще правим с непрекъснато постъпващата нова информация. Вярването, че не е възможно да се оцелее, когато от всички страни те обгръща смъртта, привлича отвън само тази информация, която го потвърждава – а концлагерът, разбира се, предлага такава информация в изобилие. Убеждението, че да оцелееш е задача по твоите сили, обратното, може да се превърне в център на нова, полезна организация на психиката, на мобилизиране на всички вътрешни ресурси за намиране – ден по ден и час по час – на изход.
Светът на ценностите също трябва да бъде жертван. Изследователите на лагерния живот описват пълното скъсване с понятия като добро и зло, справедливо и несправедливо, честно и нечестно. В концлагера няма добро и злото е толкова всеобятно, че няма какво да му противопоставиш. Всеки опит за борба със злото е обречен. Злото, откъснато от своята противоположност, ще те погълне моментално, ако просто не изключиш апарата на ценностите и не оставиш нещата – каквито и да са – да се случват напълно без твоята оценка за тях.
В света на спасените, свидетелстват оцелели от Холокоста, е имало истински злодеи и добри хора. Но не това е било съществено за оцеляването, а способността да престанеш да организираш съдбата си около противоположностите на човешката ценностна система и да останеш неутрален към всичко тук и сега.
Не е ли тази схема на стратегията на човешкото оцеляване прекалено безчовечна? Бихме ли искали да се превърнем в същества с ограничени сетива, неустойчиви убеждения и пълно отсъствие на ценности? За съжаление досега не съм попадал на източник, който да разкрива промените в психичната организация на личността в концлагера от гледна точка на най-високите й стъпала: човешката идентичност и връзката с цялото човечество. Може ли да продължиш да се възприемаш като човек, когато вече не възприемаш нищо човешки, не вярваш в нищо и нищо не цениш? Можеш ли да продължиш да възприемаш човечеството, когато вече изглежда не си част от него и никога повече няма да бъдеш? Какъв е изборът в тази ситуация?
Всъщност може би точно затова пише Виктор Франкъл. Според него оцеляват тези, които намират смисъл в живота. Важна в това словосъчетание – смисъл в живота – не е първата част, предметът на смисъла, а втората, проявата на утвърждение и възхвала на живота въпреки всичко. Единственият разрешен поглед към бъдещето, което може да не е утре и въобще да не е твое. Единственото пространство, където всичко, от което доброволно си се отказал, има правото да продължи да съществува. Единственият – и за щастие непобедим източник на устойчивост и вътрешна сила.
Оцелява, който губи всичко, за да не загуби връзката с него. Който знае, че има защо.