1.Как започна всичко

За мен всичко започна някъде в ученическите години. Тогава за пръв път открих за себе си, че думите, звуковете – например музиката, светлините и движенията могат да ме пренасят в особено състояние на съзнанието. Още нямах никакво обяснение за това, просто обичах тези моменти. Спомням си, че бях почти всяка вечер на театър, особено в театър София, по това време трупата беше много силна. Сядах някъде в залата и чаках. Ако постановката беше добра, знаех, някъде, по-скоро към края или въобще съвсем на финала ще дойде един миг, в който всичко в мен се променя. По-късно в университета щях да уча за катарзиса, онова особено хипнотично преживяване, което пречиства публиката, кара я да плаче и да ръкопляска и превръща отделните хора в едно цяло, което иска и дава, и копнее да бъде водено по дълбоките пътища на вътрешната промяна… За мен това беше едно завладяващо усещане по цялото тяло, което започваше с изтръпване на кожата, разширяване на зениците, разфокусиране на погледа, усилване на звуковите възприятия и се изместваше дълбоко навътре в тялото. Преживявах, както по-късно щях да науча, всички характерни признаци на дълбокия транс и обратно по път към вкъщи целият град ми изглеждаше променен: улиците, сградите, минувачите, всичко носеше едно дълбоко, неоткрито досега и толкова обещаващо значение.

Но не само театърът имаше това магическо въздействие. Думите, сами по себе си, бяха също така магични. Изборът на тази или онази дума, на начина, по който се подреждат и комбинират, препинателните знаци, интонацията, ритъмът можеха да променят вътрешните ми състояния. Обичах с часове да рецитирам, особено добрите български поети: Фотев, на който никоя жена, която знае български език, не може да удържи, Вапцаров и Гео с тяхната нарочна ритмика, Яворов, Дебелянов, Далчев, Вутимски. Рецитирах на висок глас, понякога пред публика, по-често сам и откривах, че думите могат да заразяват, да те пренасят в състояния, за които нищо не знаеш и нищо не предполагаш, състояния, които идват от автора, далеч, от други хора, епохи, светове и все пак влизат в теб и те завладяват напълно.

В мен растяха интересът и любопитството как думите променят вътрешните състояния и могат да влияят върху живота на отделния човек или мнозинството, да откриват пътища, да дават надежда. Започнах да пиша сам и от точните структури на математиката – завърших Софийската математическа гимназия – се преместих в многословната, но затова пък с неясни структури среда на Факултета по журналистика и масова комуникация при Софийския университет. Да, там се учеха текстовете на въздействащи публицисти от историята – например Ботев или Йосиф Хербст. Имах достъп до текстове за масова психология, „Психология на тълпите“, или за пропаганда и обработка на масовото съзнание, работите на Ленин и Гьобелс. В тях се описваше повече технологията на въздействието, а обясненията на нашите професори бяха повърхностно-емпирични. Глаголната реч кара хората към движение, късите изречения, липсата на прилагателни, накъсаният словоред възбуждат тълпата, интонацията може да означава въпрос или сигурност, или внушение. Това бяха в основата си верни наблюдения, но те не ми стигаха. Исках да знам защо е така. Защо думите могат да носят смисъл на много нива и да пренасят състояния, за които публиката често дори не подозира. Защо това се е удавало на някои – така наречените в университета „майстори на перото“, а на повечето хора – не и какво определя всъщност доколко твоята реч ще въздейства върху теб самия и хората около теб.

На тези въпроси университетската наука по това време не можеше да даде отговор. Търсенето трябваше да продължи.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.