Българският блог за Невролингвистично програмиране (НЛП)

Социализмът беше територия на девстствените мозъци. Несъзнаваното не беше атакувано отвън и хората просто не бяха създали умения за комуникация на това равнище. Масите бяха невинни в незнанието си, че общуването с власта, с групите и със самите себе си може да има едновременно много измерения; че думите могат да носят едновременно много и то противоречиви послания и че истинското въздействие на комуникацията, истинското напрежение, истинската борба и истинското решаване на въпроса за свободата протичат вън от обсега на съзнаваната реалност. Масово наивно вярване от нашата страна на желязната завеса бе, че с падането й настина ще бъдем свободни.

Като зла комунистическа пропаганда би се възприело тогава твърдението, че стената имаше защитна за индивидуалната и обществената психика функция и че хората от другата й страна се делят на две: повечето, които напълно или почти напълно са оставили контрола над несъзнаваното в чужди ръце – с други думи нямат никаква власт над съдбата си и над посоките в своя живот и по-малката част, които съзнателно изграждат собствена стена около психичните си процеси и се опитват да ги направляват сами и да се съхраняват от отровното влияние на масовата манипулация върху съзнанието. Но развитието на способностите да се взема собствен избор, на уменията за управление на собствения вътрешен свят изисква както дразнения отвън, така й дисциплина да се противостои на тези дразнения – да се усвояват знания, умения и съзнателно да се изграждат навици. Социализмът не снабдяваше нервната система с нужните дразнения и мозъчната дейност не можеше да се развива, рухването му остави хората, ако не по бели гащи, то с бели, кърмачески мозъци. Рефлексът се създава в учебна среда, където стимулът е слаб и само напомня на реалния, докато се отработи подходящата реакция. Ураганът от комуникация на несъзнавано равнище, който заля внезапно Източна Европа и България като част от нея, след падането на защитната дига, беше опустошаващ, защото заля напълно незащитена територия. Милиони хора просто се оставиха да бъдат отнесени. Усещането, че не разбираш какво се случва с твоя живот, че си тотално вън от контрол, че си безсилен, беше масова психична реалност в тези първи години.

Похвати и технологии за масова и директна обработка на несъзнаваното и елиминиране на всяка възможна съпротива на съзнаваното навлизаха от Запад, където се бяха развивали десетилетия, ако не и столетия – със съответните възможности на човека и обществото да им противостои. Източна Европа се превърна в уникално експериментално поле. Милиони деца на джунглата бяха изведнъж открити от цивилизацията – и обречени от това.

Например жълтата преса съществуваше десетилетия на Запад, но и със съответните противоотрови: по-образованата и влиятелна част от обществото просто не се докосваше до нея и на публиката й се гледаше като на сборище от лузери; в никоя от западните страни и никога жълтата преса не е заемала преобладаващата част – или направо 100% от всички средства за масова комуникация. Съществуването на жълтата преса се приема тук и с чувство на ирония, и с чувство на тревога, с други думи, обществото, общностите и отделните хора са си отвоювали правото да избират своето отношение към нея.

Жълтата преса обаче заля България буквално за една нощ. Като явление това беше неизбежно, като дело – наистина черно, защото предизвика психически поражения за десетилетия. Ако не бяха тези личности, щяха да бъдат други на тяхно място, но в тази без съмнение най-черна страница в историята на българската журналистика на уводно място стоят имената на Петьо Блъсков и Валери Найденов. Споменавам ги тук, защото мисля, че това за тях е една лична трагедия. Те бяха по същия начин, както и останалите хора, невинни; упоени като деца от новата играчка и свободата да й се наслаждават, те не можеха да обемат размера на това, което всъщност правят и последиците от тази игра.

Изведнъж думите се превърнаха в сила. Изведнъж дойде откритието, че словото и образът могат да въздействуват върху несъзнаваното и то по начин, който буквално да унищожи всеки остатък от съзнавана психична дейност. Докато по-рано комуникацията бе адресирана изцяло към съзнаваното и скучна, сега тя атакуваше директно най-дълбоките слоеве на несъзнаваното. И беше интересна, възбуждаща, животински силна. Тя даваше на несъзнаваното властта да сграби и смачка съзнаваното, овластяваше най-първичните инстинкти и душеше без милост разума. Българските вестници от това време бяха сборище от снимки на трупове, лееща се кръв и набрани в черно псувни. Черни с по-черни вести се редуваха в новините, колкото по-жестоко, гадно, отвратително и безнадеждно, толкова по-добре. Тази помия атакуваше обществото и отделния човек денонощно; страх, ужас и безсилие побеждаваха опитите да се осъзнае промяната във външната среда и да се вземат верни, отговарящи на променената действителност решения. Колко човешки съдби бяха объркани или направо унищожени от тази помия! Колко хора трябваше да избягат в себе си или в някоя болест, или в алкохола, или в далечни страни в опит да се спасят.

По това време аз бях в центъра на събитията – бях журналист.