Да навредиш на себе си за да угодиш на другите?

До каква степен човек е готов дори да навреди на някого или на себе си, само и само за да угоди на другите? Въпрос, който днешната пандемична дискусия повдига за всеки от нас. И той, както повечето значими въпроси на съвремието, се отнася до вододела на епохата: къде минава границата между това да продължаваш съществуването си, тласкан от първичните животински инстинкти или да прекрачиш в пространството на човешкото мислене и съзнание.
Под прекрасния блестящохуманистичен целофан на обвивката #направигозаблаготонадругите, #бъдиблагороден, #акотрябважертвайсебесизаобществото, се крие често съвсем не толкова лъскаво и благородно ядро. Да правиш като другите, да угаждаш на другите, да бъдеш послушна и предвидима част от групата е всъщност рецепта за самооцеляване и самосъхранение, напълно егоистична и инерционна по същество, проверена от десетки хилядолетия битки с природата. Стадото усреднено исторически е имало по-голям шанс в борбата или бягството, щом се появи хищникът.
Затова и двигателят на това поведение е готов да се задейства при всяка заплаха отвън, още повече, когато обществото започва да придава на подобно поведение красив и дори героичен привкус. И още повече: инструментите за задействане и управление на тази социалнопсихологическа програма се усъвършенстват ден след ден.
Не, не, че умното е винаги да правиш напук на обществото и да страниш от тълпата във всяка ситуация. Но когато преценяваме постъпките си спрямо разума, предприемаме нещата, защото сме взели решение, а не защото сме били тласнати от инерцията на първичната жажда за оцеляване, умело направлявана от външни сили и интереси. Тогава и нашата поносимост към хората, които са избрали друго, а и въобще към правото на избор, нараства. Един друг свят на други отношения, който, уви, има малко близко с днешната земна реалност.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.