10. Режисьорите на своя живот
Ако имаше възможност да изкопираме точно до последния детайл физиологията на някой друг човек, щяхме да познаваме и психиката му до последните й късчета. Това, разбира се, не е възможно. А и ние не сме бели листове: слагаш копирната хартия отгоре и – готово. Физиологичното и психичното състояние обаче са две различни имена на едно и също явление – на вътрешното състояние на човека или на уникалния начин, по който той възприема, обработва и съхранява информация.
Още от времето на йогата е известно, че състоянието на тялото поражда състояние на душата и, обратното, състоянието (дори чисто физическото състояние) на тялото изразява състоянието на душата. Ние възприемаме външния свят с цялото си тяло. Ние изразяваме вътрешния си свят също с цялото си тяло. Ако сетивата ни са отворени, само позата на човека може да ни разкаже цялата му история. Как държи главата си. Доколко изправен е гръбначния му стълб. Дали ръцете му се движат едновременно, симетрично една на друга или без видима връзка. Накъде е обърнат погледа му. Как звучи дишането му. Ускорен ли е пулсът му. Стотици детайли по дрехата, прическата, кожата. Трептят ли ушите му. Дали устата му остава отворена, когато мълчи. Изгризани ли са ноктите на ръцете му. В първата среща с някой непознат, още в първите една-две секунди, преди още да сме чули гласа му, преди първия поздрав, между нас двамата протичат милиарди мегабайти информация. Част от тях вероятно полезни и важни за нас сведения, стига да сме достатъчно наблюдателни и любопитни, с достатъчно отворени сетива, за да не ги изпуснем, за да стигнат до нас. Обикновено по-голямата част от тази информация се приема и запазва несъзнавано и формира така нареченото първо впечатление от човека. Неща, които не можем да си обясним, но вече имаме в главата си. С малко тренировка обаче, с малко повече наблюдателност, ще успеем да уловим важните детайли съзнавано и да ги подредим съзнавано в папката, която отваряме в мозъка си за човека с когото се запознаваме.
После идва гласът, думите. Движението на очите. Промените във физиологията. В папката със светкавична скорост се трупат листове, снимки, записи; факти, наблюдения, коментари. Отсяваме, отсяваме, това не е важно, а това – стоп, пиши бързо. Няма нужда дори да се запознавате с някого. Просто на улицата, на спирката, в магазина погледнете някой непознат. Задайте си въпроса – кой е този човек? Не се опитвайте да измисляте, да съчинявате истории, само наблюдавайте и историята сама ще се разкрие пред вас.
Човек не е никога бял лист хартия. Когато се ражда, нещо вече е написано. Следват задрасквания, зачертавания, нови редове. Ден и нощ, болки, изпитания, радости. Израстване. Учене, пак учене, като се започне от елементарните за всеки възрастен неща. Те са толкова трудно постижими в началото. Науката да се изправиш, без да паднеш веднага след това. Да ходиш. Да караш колело. Да облечеш сам ризата си и то не наопаки. Преди уменията да се автоматизират, трябва да се налучка верният път. Когато това стане, трябва да се запише така, че да не се забрави. Всяко малко движение. Координацията на мускулите. Усещането за победа, когато си запазил равновесие. Усмивката на мама. Твоят смях и гордостта, че ти си победител. И още – повторението, в което се уточняват детайлите. Обратната връзка – аха, нещо не е наред, опа-а, падам. Къде точно е била точката на отместване. Следващият път трябва да променя движението малко преди тази точка, за да се задържа. Начинът, по който дишам. Вятърът в косите ми. Милиарди детайли, които имат значение. Те ще бъдат съхранени и ще бъдат на разположение. След пет години, когато се уча да рисувам кръг. След двайсет години, когато се уча да карам кола. Винаги, когато имам нужда да бъда победител или пораженец, или изследовател.
Информацията не е скрита в другия човек. Тя може да бъде прочетена и разбрана, ако сетивата ни са тренирани за това. Първоначално сетивата ни са били тренирани. Децата много по-лесно възприемат истината без много обяснения. С годините обаче прекаленото излишество от информация ни кара да свиваме възприятията си – като естествена защитна реакция. Ставаме по-слепи, по-глухи и по невъзприемчиви. Така постепенно губим връзката си с реалността. Вместо новото, което идва отвън непрекъснато, продължаваме да въртим в главите си стара информация. Колкото повече остаряваме , толкова повече изплуват събитията от детството и изпускаме нишките на сегашното. Постепенно сетивата ни се свиват, затварят, угасват. И когато възприятието падне под критичната граница, настъпва смъртта.
Единствената причина за смъртта, каквото и да говорят докторите, е спирането на потока от информация. Древните, които не са разполагали с този компютърен термин, са наричали това непрекъснато преливане енергии или сила. Вътрешната ни сила, а бих добавил още – и здравето ни, и цялото ни съществуване, се определят от нашата способност да се справяме с информацията.
По-голямата част от тази информация възприемаме чрез зрението, слуха, допира, обонянието и вкуса. Тези групи от клетки са специално конструирани приемни инструменти. Но аз мисля, че всяка, без изключение, клетка в човешкия организъм има и свои, допълнителни устройства за обмен на информация. Учените напоследък започнаха да откриват тези удивителни процеси. До някаква степен можем да ги насочваме съзнателно и без да знаем всички резултати от научните разкрития.
Организмът ни не прави разлика между възприетата отвън и възпроизвежданата отвътре, вече запаметена информация. В крайна сметка образите, звуците, допирът се превръщат в електричество и химия, които определят физиологичните процеси. Преживяването е същото, без значение дали сега виждаме една картина или сме заредили диск с нейния запис от вътрешната ни филмотека. Ако имаме пелена пред очите си, записали сме тази пелена заедно с видяното от очите ни. Всеки път, когато го извикаме – съзнателно или не – ще го видим отново със същата пелена. Според невро-лингвистичното програмиране (НЛП) пелената е по-важна от самото съдържание на видяното. Когато променяме съдържанието, не променяме процеса. Когато започнем да променяме процеса на обработване на информацията, променяме се самите ние. Щрак – и сякаш нещо вълшебно става с нас. Когато сме променили процеса, и новото, и старото съдържание придобиват ново значение.
Не е трудно да бъдем режисьорите на своя живот. Имаме всички инструменти, с които разполагат големите филмови майстори. Камерата с нейните възможности: забавено или ускорено движение, застинала картина, широк екран, цветове, наситени или бледи, или черно-бял образ, или някакъв специален филтър и ефект. И също със способността на обектива да отрязва парче от вселената, да фокусира върху избран детайл или да се отваря към панорамата. Или просто да губи фокус. Редуването на картините. Ритъмът. После идва микрофонът и изборът на гласове и звуци. Музиката за фон. Тишината. Звукът също може да бъде с различна скорост. Да идва от различни посоки. Да бъде висок или плътен, или режещ, или галещ ухото. Звукът може да променя височината си, да изненадва, стряска или успокоява. Думите, те са съвсем отделна песен. Думите не са просто звуци, а концентрирани човешки преживявания. Думите имат структура, която разкрива как възприемаме информацията и какво правим с нея. Нищо не може да се скрие от думите. Някой път няма нужда от друг образ, думите имат силата да раждат образа, усещането, всяко човешко възприятие. Думите носят целия процес в себе си и думите могат да променят целия процес. Една дума само понякога… Добрият режисьор знае как да използва думите. Но ние имаме повече. Как ли би ни завидял Спилбърг, ако знаеше, че в нашите филми можем да добавяме усещания. Усещанията също имат посока, скорост и сила. Усещанията могат да се въртят. Ние познаваме буквалния смисъл на израза „хваща ме за гърлото“ и можем да монтираме това стягане и притискане в определени епизоди от своя филм. Или да го прогоним от филма си, ако пречи. Да го отслабим. Да го заменим с приятно отпускане. Ако искаме, можем да добавим и миризми, които имат сила, посока, аромат. Невролингвистичното програмиране (НЛП) казва: всеки детайл от филма има значение за нашето преживяване.
Техниката днес ни дава само скромна представа за огромните възможности, с които сме родени. Дигиталните камери и сложните компютърни програми за видеообработка са вече достъпни. Но ние нямаме нужда от тях за да тренираме мозъка си. Представете си, че сте в залата и гледате за първи път заснетия през деня материал. Или още по-рано: представете си това, което днес искате да заснемете. Сутрин е и вие решавате в главата си какво да се случи на снимачната площадка. Какво да бъде съхранено на лентата. Как искате то да изглежда след това. Представете си ръкоплясканията на премиерата. Възторжените погледи на публиката. Радостта и усещането от успеха. Връщането назад към времето на снимките. Връщането към решението, образите и въображението, с които започва всичко.
Добро утро. Не зная как е с вас, но аз предпочитам да правя филми, отколкото да ги гледам безучастно.