За пространството и нещата
Най-лесно е да осъзнаеш пространството, когато си горе, в планината. Там просто няма толкова много неща, които да запълват пространството. Някоя тревичка, камък, скала, извор – всичко останало във високото е само космос. Абсолютна безкрайност.
В долния свят е нашият стремеж да запълним всяко празно пространство с вещи. Такава е противоречивата човешка природа: тя се опитва да осъществи себе си като заеме колкото се може повече място. На земята човек придобива физическо тяло, с което измества микроскопична част от пространството. И заедно с тялото расте налудничавата идея, че колкото повече пространство успееш да изместиш, толкова по-сигурен ще се чувстваш на земята.
Така започваме да искаме да разширяваме себе си и да стесняваме космоса. В нашите твърде ограничени човешки измерения безкрайността изглежда застрашаваща. Имаме нужда от граници за да не се загубим и да не възприемаме себе си като прашинки, а като нещо значимо и устойчиво. Трупаме в телата си, за да изместим повече пространство – и телата се превръщат в туловища. Трупаме в душите си, за да изместим повече пространство – и се втвърдяваме отвътре. Но най-вече трупаме около себе си: стени, стаи, кутийки, всичко, което като че ли ни разширява. Събираме, събираме, събираме вещи и предмети, но това не ни утешава в тревогата. Защото вярването, че можеш да накараш космоса да застине като си оградиш едно парченце от него, е абсурдна: космосът е вечно движение.
И към страха, че сме твърде малки и незначими, се прибавя ужасът, че ще загубим онова, което с толкова пот и усилие сме успели да отградим от общото и да притрупаме към себе си. Всичко навън като че ли се опитва да ни го отнеме. Вечното движение в пространството е игра, но ние сме загубили способността си да се наслаждаваме на играта. Тя е била там, в дните ни като малки, когато не е било трудно просто да бъдем малки. Сега възприемаме играта на космоса като настъпление на хаоса, от което с всички сили трябва да се отбраняваме.
А можеш ли ти, крайният, да спреш хода на безкрайното? Поривът да се съпротивляваме ни превръща в невротици. Губим сън и спокойствие, защото подсъзнателно усещаме, че планът ни да си откъснем малка територия от пространството и в нея да спрем всяко движение, е обречен. И колкото повече се опитваме да укрепваме територията си срещу космическите ветрове и бури, в толкова по-обречен се превръща този план. И като толкова по-обречени започваме да се преживяваме.
Осъществяването на човека преминава през опита да се откъснеш от космоса – и после през приемането, че този опит е бил неуспешен. Това приемане не усилва тъгата, тревогата и неспокойствието. Точно обратното: то носи със себе си успокоение. С него безкрайното пространство престава да бъде заплашително и това, че си малка прашинка, носена от космическия вятър, престава да е свързано със страх. Приемането отмества страховете и предизвиканата от тях неутолима жажда да се ограждаш. На мястото на нуждата от повече неща, от повече стени, от повече вещи, идват тишината и спокойствието.
При някои хора за този преход са нужни години или десетилетия, при други – много човешки животи. Но има един лесен начин да подпомогнеш този процес: за момент да напуснеш собствените си стени и ограждения и всичко, натрупано вътре между тях, да се откъснеш от всичко това и да се изкачиш нависоко. Там, където няма нищо от нещата, които си успял да натрупаш. Там, където изчезват дори мислите, които си успял да натрупаш. Там, където сред някоя тревичка, камък, скала, извор – и нищо друго, можеш да изпиташ свободата.
А над теб да е само небето – безкрайното небе, което се разкрива над всеки планински връх.
Текст за списание АЛТЕРНАТИВА
Тантрическа медитация-концерт
СЪБУЖДАНЕ НА КОСМОСА
за разширяване на вътрешната тишина в състояние, близко до съня и пътешествие в пространството на съзнанието, в пространството на сърцетона 29 януари, четвъртък
от 20.15 ч.Записване на телефон 0894 488 809 и info@yogamandala.net,
София, бул. Мария Луиза 58, ет. 5