Фотографията като медитация

В бързото всекидневие на 21 век вече сме толкова разхвърляни, че ни е трудно дори да прочетем няколко страници от книга без разсейване. Или да отделим последователно и съсредоточено време на изпълнението на една задача, без да се захващаме с други неща. Оправдаваме го със скоростта на живота, с напрегнатите делници, с изобилието от информация. Рядко се замисляме, че като се поддаваме на натиска отвън да бъдем забързани, разпръснати и едновременно на много места, самите ние създаваме и умножаваме този натиск – и го прехвърляме към другите. За да се спрем имаме нужда от помощник. Имаме нужда от нещо, подобно на ръчката на внезапната спирачка във влака. Този инструмент, който, макар за мигове ни отвежда встрани от въртенето по инерция, може да бъде фотоапаратът.

Тук можете да свалите пълен каталог на изложбата „Рила. Живата планина“ на Любомир Розенщайн, ако искате да поръчате картина от нея: Пълен каталог на изложбата

Когато съм с фотоапарат в ръка, най-напред насочвам вътрешния си фокус към очите. Или дори само към едното око – нали обективът е един. С всяко следващо поглеждане в окуляра другите сетива започват да отстъпват енергията си на окото, което търси – следващата картина, следващия образ, следващия обект на съсредоточаване. Патанджали нарича в йога-сутрите си тази първа вътрешна стъпка към освобождаването пратяхара – затваряне на сетивата. Шумът отвън изчезва; усещанията изчезват; звуците, дори и този на собственото ти дишане, се разтварят в тишината и постепенно спират да виждат дори очите… Преставаш да гледаш с тях, започваш да виждаш само през обектива. И това е втората вътрешна спирка: дхарана, задържането на фокуса в една посока. Сега важно остава единствено това, което може да влезе в кадъра, всичко останало е изрязано от съзнанието. Точно така, както фотоапаратът ще избере и запомни само този образ – и ще остави вън от рамката другите. В този момент една е точката на внимание: колко трудно е днес да насочваме енергията си в едно нещо. Обикновено просто я разпиляваме във всички посоки, а само насочената в една точка енергия има мощ и поражда в нас вътрешната сила.

Преди да снимаме, фотоапаратът ни учи да фокусираме – и сами да сме на фокус, да изчистваме от съзнанието си всичко, което не е във фокуса ни в този единствен момент. Когато това се случи – когато наистина можем да намерим и задържим вътрешния си фокус, започва да се осъществява връзката: между нас отвътре и онова отвън, което, чрез моста на фокусираната енергия, става наистина свързано с нас. Това е в йога дхияна – състоянието, когато обектът престава да е нещо външно, чуждо и далечно и започва да е част от теб. За много хора днес преживяването може да бъде изненадващо: ние сме толкова свикнали да бъдем отделени, че да се възприемем като свързани може да породи усещане за тревожност и изгубеност… Но фотоапаратът отново помага: той е уредът, ние държим копчето. Можем просто да го изключим, ако се почустваме прекалено несигурни.

Научим ли се да преодолояваме страховете, фотоапаратът остава включен за все по-дълго време. Докато идва мигът, в който напълно се отказваш да управляваш нещата и просто спираш да решаваш кога да снимаш и кога не – и какво да снимаш и какво не. Остава само играта – в нея започваш да се възприемаш като едно цяло с небето, с едно цвете, с един пейзаж… В този миг фотоапаратът вече не съществува: няма обектив, няма копче, няма те и теб, който снима… и всичко е само едно – едно небе, едно цвете, един пейзаж. Това е състоянието на самадхи, на пълното сливане, към което йога ни води, и до което можем да се докоснем с фотоапарат в ръка. Фотоапаратът не е нужен непременно, но може да бъде полезен. А и снимките имат силата да съхраняват, да предават на другите не само образ, но с него – и вътрешното състояние на човека, който е избрал тъкмо този единствен образ от безкрайното многообразие на планетата.

Текст за списание „Йога за всички“

Тук можете да свалите пълен каталог на изложбата „Рила. Живата планина“ на Любомир Розенщайн, ако искате да поръчате картина от нея: Пълен каталог на изложбата