програмиране на психиката. Вътрешни състояния и програми. Хипнозата като средство за програмиране.
Н стои на тази фантастична картинка за Настояще, за времето тук и сега – единственото време, в което нещата се случват; единственото време, в което живеем. Оставете решетките на миналото и решетките на бъдещето – бъдете свободни и усмихнати (широко усмихнати, както на картинката!) днес. Бъдете свободни и …
Хората идваха при нас, защото искаха промяна и не можеха да я осъществят сами. Ние споделяхме разбирането, че това си е тяхна работа и надеждата, че в нашето – къде словесно, къде безсловесно присъствие, те ще си я свършат. И не беше за учудване, че в повечето случаи хората не успяваха да си я свършат. Не само при нас, стажантите, дори след години и години скъпи психотерапевтични сесии (колкото повече пари – толкова повече ангажимент и лична отговорност, ха-ха) клиентите продължаваха да не бъдат щастливи и пълноценни личности и заместваха това с утешението, че могат да се похвалят как вчера отново са посетили своя „психоаналитик“.
Човек не е никога бял лист хартия. Когато се ражда, нещо вече е написано. Следват задрасквания, зачертавания, нови редове. Ден и нощ, болки, изпитания, радости. Израстване. Учене, пак учене, като се започне от елементарните за всеки възрастен неща. Те са толкова трудно постижими в началото. Науката да се изправиш, без да паднеш веднага след това. Да ходиш. Да караш колело. Да облечеш сам ризата си и то не наопаки. Преди уменията да се автоматизират, трябва да се налучка верният път. Когато това стане, трябва да се запише така, че да не се забрави. Всяко малко движение. Координацията на мускулите. Усещането за победа, когато си запазил равновесие. Усмивката на мама. Твоят смях и гордостта, че ти си победител. И още – повторението, в което се уточняват детайлите. Обратната връзка – аха, нещо не е наред, опа-а, падам. Къде точно е била точката на отместване. Следващият път трябва да променя движението малко преди тази точка, за да се задържа. Начинът, по който дишам. Вятърът в косите ми. Милиарди детайли, които имат значение.
Ние можем да оставим бъдещето си празно, но то няма да остане празно, а ще се пълни с информация по default, по напълно случаен принцип. Това ще са случайни пътепоказатели, случайно вярни или, по-честичко – случайно напълно невярни, които ще предопределят нашето клатушкане и случайния ни напредък към целта. Днес съм направил или не съм направил нещо, защото ми е все тая или, както напоследък е станало модно в България, защото „ко да прайш“, а не защото това е било крачка към първия пътен камък, към целта. Когато пътните камъни ги няма, това се случва често и така постепенно се загубваш в нищото, в което всички посоки изглеждат отворени и до никоя никак си и никога не се доближаваш.
Опитът да се движим срешу ценностите си винаги свършва с победа на ценностите и понякога тя се изразява в болест, фрустрация, психични разстройства, необяснимо неудовлетворение от това защо сме такива, каквито сме и мъчителни вътрешни страдания. Хапчетата няма да помогнат. Хармонията в тялото не може да бъде възстановена, преди да бъде възстановена хармонията в ценностите. Нещо, което не е важно за нас, нещо, което не сме, не може да изпълни живота ни и да ни прави щастливи.
Днес същите стъпки, някога използвани от магьосниците за да прогонят злите духове и да върнат вътрешната сила на човека, се прилагат за да ни принудят да си купим маргарин, нова кола или да изберем правителство. Едно – вниманието се отклонява, вътрешната структура на информацията става достъпна, тра-а-нс. Две – променят се връзки и вътрешни състояния, атакуват се и се насаждат готови убеждения. Три – рушат се ценности, за да бъде обектът на обработка оттук нататък тотално податлив, тря-я-с. Четири – добре дошли отново у дома – в света на гумените човечета, поемете дълбоко въздух и си изпийте кока-колата до дъно.
Приказките не са учебници. Те не се занимават с факти и логика, а говорят на езика на онази сложна и преплетена организация, за която още нямаме познания на равнището на фактите и логиката. Приказките са най-важните учебници. Силната вълна на връщане към приказното напоследък показва какви трудности имат днешните хора да изградят сега вътрешен модел на организация на информацията, който да отговаря на така бързо променящата се външна среда, да се нагодят към нея. Хората търсят помощ там, където винаги са я получавали, още от детството си и детството на човечеството – в света на приказките.
